... и е лилаво, защото не знам как да започна, но е лилаво. С Него си едновременно на стръмна павирана улица в малък португалски град, в задимена таверна и в лъскава концертна зала. Отива Му навсякъде - То изпълва фугите между каменните плочи, рисува картини с дим от цигара и изправя гънките на тежките сценични завеси. То е фадо.... и е нежно и нахакано; звучи весело, но винаги е тъжно; тихо и после толкова силно, че ушите не ти стигат и започваш да слушаш и с очи. Но те не са свикнали да слушат и започват да плачат...

Това е фадо. Или поне това беше фадото на Мариза.

Надиплена, грациозна, като че ли винаги замислена и... бременна, Мариза пя с душата си и разпъна зала 1 на НДК, някак я уголеми, до размери, с които вече можеше да побере спомените, болката, любовта, тъгата, копнежите на поколения португалци, събрани в един безумен глас...

"Loucura" (лудост – от протугалски) даде началото на двучасовия концерт, а формалният край беше с "Rosa Branca". Между тези две песни - Космос.

Снощният концерт (11 април) на Мариза беше втората й изява пред българска публика и този път "Кралицата на фадото” беше решила да ни покани в своята "фадо къща”. Малцина избрани бяха настанени на няколко маси на сцената, сред които Мариза бавно се поклащаше под звуците на една акустична китара, една акустична бас китара и една португалска китара – три инструмента и звуци като от оркестър.

Освен песните, с които почитателите й добре я познават, Мариза представи песни и от най-новия си албум "Fado Tradicional", за който обясни, че събира онези фадо песни, с които е израснала и които навремето, още когато е била 5-годишна в таверната на родители й, са разпалили страстта й към музиката, която днес я определя и която днес тя определя.

Една от многото кулминации на концерта беше "Primavera", за която Мариза сподели, че е най-голямата й страст и си пролича.

Споменах формалният край – "Rosa Branca", с която Мариза опита да разпее публиката. "Colha a rosa branca, Ponha a rosa ao peito” (проверих го в Google, разбира се) звучеше доста плахо, но все пак приятно от хилядите гърла в НДК. Но на гърлата не им се пееше толкова, колкото на ушите (и очите) им се слушаше. И чуха, вече наистина за край, акустичното изпълнение на двама от музикантите и Мариза – без микрофони и усилватели, но пак всеизпълващо.

Колкото и да е тихо, фадото е силно – като удара в ръба, който отнесох с глава на излизане от залата... но много по-приятно!

Мариза гостува в София по покана на БГ Саунд Стейдж.