Няма национален или официален празник, в който български държавник да не поднесе цвете на Паметника на Незнайния воин до църквата „Света София“. Той е мястото, което през годините си извоюва статут на безспорна историческа ценност.

Пред нея, без значение от политическата конюнктура и настроения в страната, всеки свежда глава в памет на загиналите за България.

Дни преди отново да бъде окичен с почести и национално внимание, пред Паметника на Незнайния воин се срещаме с неговата проектантка Елизабет Михайлова. С ирония казва за себе си, че е работила по всички партийни домове в България. Проектира град Смолян.  

"Освен това съм работила върху този мемориал като награда за това, че много активно бях включена в проектите на целия площад. Изследвала съм го по всевъзможни начини, даже съм си измисляла – например, претоварвания с камиони отгоре, предвиждала съм някакви машини или съм предвиждала подземни наводнения", разказва Михайлова.

Две са емблемите, по които винаги ще познаеш Паметника на Незнайния воин – вечният огън и лъвската статуя.

Елизабет Михайлова помни как е бил инсталиран вечният огън, който и днес поддържа своя пламък.

"Само на връх Шипка имаше вечен огън, това е една специална инсталация. Тя трябва да се поддържа, да се захранва. Ние нямахме опит в тези неща. Чест им прави на общината, че го поддържат. Ток спира, вода спира, но вечният огън си е вечен огън", казва Елизабет Михайлова.

Мощи на герои от всички сражения, благодарение на които България извоюва своите свободата, национален идеал и суверенитет лежат в гробницата под паметника. Историята му започва през 1918 г., когато е създадена комисия за направата на паметника.

В първоначалния си вид от шведски гранит е завършен през 1941 г., но англо-американските бомбардировки го повреждат, а след 1944 г. е демонтиран.

Мемориалът, какъвто го познаваме днес, е открит на 22 септември 1981 г. от Тодор Живков като част от програмата по тържественото отбелязване на 1300-годишнината от основаването на българската държава.

За да разберем как се съхраняват мощите на нашите герои, слизаме в гробницата под паметника. Това е първата среща на Елизабет с подземието от 40 години насам.

„Липсват елементи, малко по-луксозни, които бяха в началото. Има пръст от места, където са се водили много тежки битки. Липсват ми черни мраморни сандъчета, в които имаше кости и черепи", казва Елизабет Михайлова.