С началото на бурната индустриализация преди повече от век ролята на жената в обществото започва да излиза отвъд вродените ѝ способности да създава живот и дарява с любов. Днес дамите успешно се реализират в занимания, които дълги години се считаха за мъжки.
За някои от тях са необходими технически умения. Работата на други изисква от дамите максимална концентрация. А трети всеки ден се изправят лице в лице с опасността.
Във филма „Момичета с мъжки сърца“ разказваме за живота на четири жени, избрали професии, които обществото е свикнало да възприема за мъжки.
Арматури, заваръчен дим и тежки машини – това е всекидневието на Иванка Георгиева и Ангелина Петрова, които са кранистки в завод за метални конструкции край София.
Ангелина е на 63 години, а Иванка – на 44.
„Аз започнах 2005 г. като кранист. Товарихме камиони, товарихме вагони, извозваше се скрапът от самият завод. След това имаше известен период, в който съм работела други неща, но през това време мечтаех отново да се кача на крана. Просто ме влечеше! От една година работя в този завод. Имам съпруг, имам двама прекрасни сина, две прекрасни снахи и един прекрасен внук“, разказва Ангелина.
Задачата на кранистите е да пренасят тежки конструкции и материали от единия край на завода до другия.
„Самата ни професия е мъжка професия по принцип. Рискова е, защото отговаряме за самия товар, който пренасяме. Работим най-вече с хора и трябва да ги предпазим“, пояснява Иванка.
Двете жени са единствените дами сред 30-те работници в производствената част. Затова понякога им се налага твърдо да отстояват мнението си пред мъжете.
Сред праха и желязото се заражда и женско приятелство. Двете жени се запознават, докато работят в Кремиковци. Оттогава си помагат взаимно и поддържат женска солидарност.Преди години било прието масово кранистите да са жени и рядко се случвало да е мъж. Дори се приемало подигравателно, ако мъж се качи на радиоуправляем кран.
„Тези, които работеха в комбината те повечето се и пенсионираха. Няма вече желаещи за тази професия. Жени става въпрос – повечето са мъже. Казах на дъщеря ми да кара курс за кранистка, тя обаче не желае. Казва: „Аз не рискувам като тебе“, споделя Иванка.
В началото, когато се качва на крана, тя плаче от притеснение. Постепенно обаче превъзмогва страха си и днес върши работата си с лекота. Благодарна е на съдбата, че е станала кранистка: „Помогна ми в живота да си купя къща. Помогнах си много. За толкова години постигнах нещо, за което съм доволна“, казва Иванка.
Двете кранистки вършат работата си с усърдие и любов. Благодарни са на съдбата, че са избрали именно тази професия и с тъга си представят, че някой ден ще трябва да слязат от крана окончателно.
38-годишната Диана Иванова не открива призванието си от първия опит. Преди да започне да кара такси, тя е шофьор на камион.
„Изкарах около три месеца, но е много антисоциална дейност е, не е за мен. Аз искам да срещам хора. Докато карах категориите за камион, бях доставчик на храна. Така всъщност започнах да опознавам София, видях, че шофирането в София не ми носи стрес, а удоволствие и така след като прекратих шофирането с камиона, реших, че таксито е моето. Още от първия месец разбрах, че съм намерила работата, която да ми носи истинско удоволствие – нови хора, нови места, различни места и различни хора с различни занимания, което за мен е супер интересно“, споделя ентусиазирано Дияна.
Тя е сред най-запалените по професията и един от най-отговорните служители. Категорична е, че професионалното шофиране не е запазено само за мъжете занимание. Във фирмата, в която работи, дамите-шофьори са около 50. Въпреки това нерядко се сблъсква с предразсъдъци на пътя: „Винаги подценяват жените. Даже много често ми се случва мъжете в колата да кажат: „Ето, тая патица къде шофира!“, а всъщност да се окаже, че това не е патица, а паток. Много хора излизат изнервени на пътя и го показват по всякакъв начин. Агресивни са – по един или друг начин.
Със свиркане, с псуване и въобще… Смешното е, че когато мъжете се качат в таксито, обикновено се закачат с колана, хващат се и са малко стъписани. Така е за около 500 метра. След това всичко е добре“.
Дияна е от шофьорите, които обичат да разговарят с клиенти. Казва обаче, че винаги усеща дали човек е предразположен към разговор и никога не се натрапва. В разговорите си с дамите разбира, че голямото предизвикателство пред жените всеки ден е жонглирането между работните ангажименти и родителството: „Много често имат проблеми с логистиката. Например, когато на една жена ѝ се счупи колата, а има три деца, които трябва да закара на градина, на тренировки, на уроци и т.н., това става супер сложно за нея“, казва Дияна.
Същевременно, не всички участници на пътя са изнервени и настроени враждебно. Някои флиртуват. Сърцето на Дияна обаче е заето – тя е сгодена и планира сватба. На въпрос как вижда бъдещето си, отговаря: „Шофирайки, определено!“.
Работата среща с всякакви хора и главен инспектор Радослава Лекова, която е началник на сектор „Патрулно-постова дейност и масови мероприятия“ в дирекция „Жандармерия“. Не всичките ѝ срещи с хората обаче са приятни, а понякога – дори опасни. Част от работата ѝ е да охранява обществения ред. Става полицай, защото иска да помага на хората.
„Започнала съм от най-ниското ниво – полицай в дирекция „Гранична полиция“, регионален граничен сектор Видин. След това командир на отделение, след което се преместих в областна дирекция на МВР-Монтана. Там също започнах от най-ниското ниво – полицай, командир на отделение, полицейски инспектор в районно управление – Монтана. След което продължих нагоре по стълбичката да се качвам и към момента съм началник на сектор „Патрулно-постова дейност и масови мероприятия в дирекция „Жандармерия“, разказва главен инспектор Лекова.
Когато започва кариерата си преди 25 години, дамите-полицаи са рядкост.
В живота си тя откроява две най-важни събития: „Най-красивият, най-щастливият и най-запомнящият се от мен момент – това е раждането на моята дъщеря. Вторият такъв момент е обличането на униформа за първи път. Аз не стъпвах по земята, бях горда и носех с много голямо удоволствие униформата“, спомня си Радослава.
