Обикновен работен ден. Задачки, закачки и проверка на фейсбука, където в нюсфида ми изскача кратка обява, която ми хваща окото. Измежду усилното работене все пак успявам да цъкна на другарката в мелодраматичното дране на гърла още от “Crawling” насам и да обнародвам веста:
Diana: Linkin Park в Букурещ!
Tanq: Кога?!
Diana: 6 юни
Tanq: Отиваме.
От толкова време ги дебна в удобно време и някъде наблизо, че чак не ми се вярва. Случйност казваш? Остави ти тия работи, другото име на Господ, всеки път съм все по-сигурна.
Отиваме...
6 юни, 8:00 сутринта. След като сме разбрали, че нямаме на разположение кола, се ориентираме към алтернативен транспорт – разбирай – организирано пътуване до концерта и обратно - с рейс. Шофьорът е изнервен чичка, който мрънка и неистово бърза, докато с намръщени очила изнася сърдити тиради, включващи изречения от типа “Така кога щйе стигнйем до Букурещ?! Ако спирамйе на всйеки пйет минути? Ейето сйега колко врйемйе губим само заради ейдна пикла!” .“Аз съм пиклата” – усмихвам му се мило – да се отбележа, няма нужда да говори буквално зад гърба ми. Ние пък развиваме цял сценарий, в който включваме влажна румънска мадама на около 56г. - тяхната лелеяна полова среща със стриктен график и организирана по часовник. Е, честно казано сюжетът е доста по-цветущ, но не е приличен, затова оставям да си го довършите сами.
Иначе си пътуваме спокойно, аз гледам през прозореца. Пейзажът е разнообразен, също като времето. Слушам си Polica, Таня е на Florence and the Machine. Linkin Park пък е групата от споделеното ни тийнейджърство, на която се кефехме ужасно много тогава и сега от време на време си пускаме старите парчета, докато си пием сутрин кафето или пък вечер - ментата. Забавно ми е колко време е минало от тогава и колко още музики са влезли в световете ни. Обаче казват - любовта ръжда не хващала, нищо че според мен можем да се спазарим…
Оставям договорките за след концерта.
Това е първият ми път в Румъния, затова архитектурата на някои по-стари сгради истински ме очарова. Шафълът на плейъра и на мен ми е пуснал Florence, а “Strangeness and Charm” зазвучава точно, докато минаваме покрай едно много колоритно гробище, последвано от църква с островърхи кули. Саундтракът на живота никога не замлъква. Освен ако не си спреш плейъра, разбира се... Или не си напълниш ушите с вода... Или не си мъртъв – буквално или метафорично – и двете важат. Във всеки друг случай, слушай и ще го чуеш да ти тананика смисъл и емоции, точно за ситуацията ти. Честна дума – емпирично е проверено, при това многократно – цял един живот (до момента).
Запознаваме се с по-голямата част от другите колеги по съдба в рейса, но в крайна сметка малко преди да отворят вратите за концерта и вече в Букурещ, оставаме с двама младежи от Кюстендил (пийс, Мони, съземляци). Татуистът Светльо и братчедът философ Люси се емват заедно с нас на куест за пиене. Вървим много дълго, докато намерим магазин, от който се снабдяваме с бутилка ром, бутилка
До нас група румънци се обзалагат от къде сме, за радост или не, техните предположения пускат корените ни доста по на север – Чехия или Полша, а ние по български ги оставяме да си гадаят.
Вътре сме. Мотаем се около баровете из Golden Ring-a, докато някакъв румънски вариант на Foltin смесва акордеони и фолклорни мотиви с протяжно пеене. И тогава... БУМ!
Linkin Park! Симпатичните американчета със суициден и силно мазохистичен уклон в текстовете си, представят много стегнат сетлист, който ни кара да си издерем гърлата на песните от “Meteora” и “Hybrid Theory”, а на новите си правим клипчета. Не знам защо, но винаги съм си мислела, че на живо хич не могат да пеят. За щастие Честър и компания ме опровергават, като звучат точно като на записите (абе, на плейбек ли бяха?!). Балансират нови-стари, а аз пак съм на 15 и се мятам като на истински метъл концерт, каквито иначе рядко ми понасят. Скачам, пея, ръцете гооореее, нищо не ме интересува, освен че хич не съм Numb, брейквам си хебита тунайт и че in the End, it doesn’t even matter… Иначе е пълно с хора, загубили сме Светльо и брат’чеда, които искат да се пукнат най-отпред – ние не, ние не, и затова сме застанали на стратегически най-оптималното откъм пространство, звук и видимост място. Отпред, встрани.
Има много българи и заради “кофти” опит от концерта на Bon Jovi по-рано, всички наши знамена биват иззети, сгънати и завряни в дупките на оградата на влизане (“Цялата публика вееше българаски флагове, много беше забавно!” споделя синеока фенка на LP и както разбирам между другото – на още доста други, чието име не помня). Даже на пулта на сцената е опънато румънското знаме. Добросъседска любов, с кофи да я ринеш.
Аз пък се кефя неимоверно много, че не виждам нито едно познато лице и са ми спестени всички разговори за времето и как е работата, а също и надути разбирачески съчинения-разсъждения на тема “Защо не трябва да ти е готино тук и защо тази банда, сравнена с десет други много по-добри, е пълен шит.” Фак оф.
От-вя-ха ни! Страховете ми, че ще си пеят основно новите неща, така и си останаха безпочвени и въпреки, че не им се откъсна от сърцата поне един бис, си тръгвам толкова пълна с минало, че няма как всичко най-хубаво да не предстои.
Криво-ляво проспиваме пътя на връщане, като сега вече съм убедена, че няма кама сутра поза, която да ми се опре – трудно е, когато си в екшън, ама я опитай да спиш (и даже да се наспиш), сгънат на осморка и с преплетени крайници с тези на приятел в рейса. Не е лесна работа, вЕрвайте ми.
София.. Вървим с Таня по “Васил Левски”, слънцето отдавна е изгряло, а на мен всичко още ми е толкова сюрреалистично и не вярвам да се е случило, че не съм сигурна дали стана сега или просто се върнахме назад във времето, за да си изпълним тийнейджърските концертни блянове. Съвсем тогава и на място. Айнщайн казва, че колкото по-бързо се движиш в пространството, толкова по-бавно минава времето. Мисля си, че за мен то беше спряло до степен връщане назад. Ама, имам предвид - с години по-рано от 7.06.2012г. Затова чинно си записвам всичко - да не го отвее настоящето, а през това време си търся зарядното на телефона.
И... ами, време е за душ.
И нали знаете, one step closer to the edge не е задължително да те бутне в бездната, нито да е неприятно преживяване. За мен въобще не беше, гръбначният ми стълб съвсем си издържа, а краката ми в режим inifinity walk почти безгрижно си ме доведоха вкъщи... Можеш само да погледнеш надолу към голямото нищо и после да си легнеш да поспиш. Което смятам да направя.
Peace.
И аут.
Linkin Park, Букурещ, 6.6.2012г.
