Томас Вайнтхапел е австрийски баритон, който вече два пъти се среща с българската публика. Поводът, както и през 2018 г., е музиката на Густав Малер. Преди броени дни рядко изпълняваната симфония-кантата „Песен за земята“ бе представена от Софийската филхармония под палката на маестро Георги Димитров.
Шедьовърът на великия композитор е стара мечта за Томас Вайнтхапел, който не крие възхищението си от своя именит сънародник. Впечатляващ и достоен за възхищение е и животът на изпълнителя. Този 40-годишен мъж има успешна кариера в операта, оперетата, мюзикъла, киното и... дълбоководното гмуркане, заради което е част от „посланиците“, загрижени за съдбата на кораловите рифове. Едва 12-годишният Томас преборва най-страшната болест, а малко по-късно губи баща си. Минавайки през изпитанията, той не спира да върви към мечтата си – да бъде певец. И успява.
Печели награди от международни конкурси, а през 2017 г. е първият австриец, получил най-високата чешка оперна награда „Талия“ – за изключителното си изпълнение на Хамлет е едноименната творба на Амброаз Тома. Журито на фестивала Opera (2017) му присъжда и втората голяма местна награда – „Либушка“. В същата страна Томас Вайнтхапел намира и голямата си любов с моминската фамилия Коканова...
Срещата с Томас Вайнтхапел, не само от сцената, е празник за сетивността и приземяването към човечността. Чувствителен, драматичен, топъл и енергичен е не само гласът на този събеседник със стара душа... И подобно но Малкия принц, той сякаш не е от тази планета, но в същото време е близък до всеки, който се докосне до него... Гмуркането в уютния свят на Томас Вайнтхапел е неизбежно...
Томас Вайнтхапел разказва за гостуването си в София и концерта със Софийската филхармония, за музиката, за участието си в киното, за семейството и личната му борба между живота и смъртта, за обвързаността му с каузата на кораловите рифове.
Предлагам да започнем нашия разговор съвсем неангажиращо. Успяхте ли да опитате в София любимата Ви храна – свински ребърца?
- О, да. Храната е невероятна. Преди две-три години бях в София, заради осмата симфония на Малер. Затова вече познавам кухнята. Много се радвам, че имам възможността да се връщам тук. И предишния път, и сега мога да обикалям по места, които не са в центъра на София. Хората в ресторантите са много мили, много гостоприемни. Изобщо, атмосферата е прекрасна.
Отраснал сте в семейство с четири деца. Баща Ви е този, който е настоявал да пеете в хор. Каква беше неговата роля за Вашето израстване като музикант и кой друг Ви помогна в това израстване?
- Аз съм завинаги благодарен на баща си, който си отиде, когато бях на 18 години. Вече има още един ангел на небето, който се грижи за мен... Баща ми е едно дете във фермерско семейство. Самият той е искал да пее в хор, но не е имал възможност.
Баща ми винаги е давал равни възможности на всеки от нас. Аз съм третото дете в семейството, имам по-голям брат и сестра. Случи се така, че брат ми тръгна в друга посока, не се интересуваше от музика. Аз бях човекът, който изяви желание да пее във виенския хор на момчетата.
Татко беше много горд с това мое решение. Никога не ме е притискал, не е насилвал пътя ми. Подкрепяше ме във всичко, което правя. След това станах достатъчно голям и започнах да ходя по турнета, и отсъствах почти постоянно. Обикаляхме четири месеца в годината – в Щатите, в Япония и къде ли не. Дори тогава ние пак не прекъснахме връзката си. Той беше човекът, който ми помага със съвети и винаги музиката е била това, което ни свързва.
А какво дете бяхте?
- Много мило и добро (Смее се – бел. а.). Имах много хубаво детство, с много приятели, извън големия град. От 4-годишен знам, че искам да съм певец и оттогава нищо не се е променило.
Разказвате за баща си, но почти никъде не става дума за майка Ви...
- Слава на Бога, тя е жива и здрава, и ваксинирана (Смее се – бел. а.). Тя не е музикант, а родител на четири деца, за които някой трябва да се грижи. Тя е човекът, около когото се върти семейството. Най-хубавото е, че от нея имам абсолютната подкрепа. Тя винаги е на моите концерти, чуваме се по телефона всеки ден. Одобрява всичко, което правя. Никога няма да ме порицае, че не съм изпял нещо добре. За мен това е страшно хубаво, защото съм забелязал, че при певци, чиито родители са музиканти, липсва безкритичната обич, която получаваш от майката и бащата...
На 12-годишна възраст се налага да научите много тежък урок, свързан със здравето. Няколко години по-късно губите баща си. С това приключиха ли тежките уроци в живота?
- В живота винаги има тежки моменти и винаги ще ги има. Мисля, че за един музикант пеенето не е всичко, а по-скоро емоцията, която влага в музиката. Да вземем за пример Малер. Той казва, че „Песента за земята“ е най-личното му произведение, което буквално се откъсва от сърцето му и е част от него. Смятам, че, освен гласа, в музиката трябва да влагаш всичко – и страданията, и любовта, всичко. И това е, което те прави истински артист и музикант.
За „Песента за зямата“ казвате, че е Ваша стара мечта...
- Да, това е едно от най-любимите ми произведения, което изпълнявам за първи път. Не е много популярна творба, изпълнява се много рядко. Затова съм страшно благодарен за тази възможност, и много щастлив.
Пеете опера, оперета, мюзикъл. Нормално ли е за един артист да бъде еднакво добър и в трите жанра?
- Повече или по-малко – да, нормално е. Но аз много харесвам актьорското майсторство. И затова обичам да правя нещата като актьор. Като се замисли човек, старите мюзикъли са изпълнявани с маниера на операта. Затова всеки артист трябва да може да изпълнява всичко.
Сега, по време на извънредната ситуация, когато си бях в къщи, все повече и повече се задълбочих във Вагнер – в ролите на Тристан, на Лоенгрин. С други думи, насочих се към това да бъда повече драматичен баритон.
Директорът на Софийската опера – Пламен Карталов, е един от най-големите разбирачи на Вагнер – организира фестивал, има книги, поставил е доста от неговите творби.
- Страхотно. Значи трябва да му изпратя записите, които току-що направих на „Летящият холандец“ и на „Лоенгрин“.
Нищо чудно да Ви видим скоро на сцената и на Софийската опера...
- С удоволствие.
Прочетох за Вас, че организирате „вечери на песни и арии“ в Будапеща, Лондон, Париж. Но не ми стана ясно какво представляват тези събития...
- Организират се в посолствата на Австрия. Идеята е да се направи една компилация от класически и съвременни произведения – има Моцарт, Вагнер, оперета. Това за публиката е много приятно – предвид разнообразния репертоар. За мен е добра възможност, защото присъстват различни хора. Има директори на опери и агенти, които могат да добият представа за целия ми диапазон.
А защо Чехия толкова много Ви обича?
- Защото обичам чехите (Смее се – бел. а.). Постановката на „Хамлет“ там беше невероятна. Режисьорът беше много добър, диригентът – също, както и колегите ми на сцената. Беше прекрасно преживяване. Аз вложих много от себе си в тази роля – заради емоцията, свързана със загубата на бащата, заради страданието... Това е едно от най-любимите ми превъплъщения.
Хамлет ми е близък и заради любовта към Офелия. Няма кой знае колко други паралели с живота ми, освен че аз всъщност се ожених за моята Офелия...
... която се казва Екатерина. Тя ли е все още любимият Ви фотограф?
- Да (Смее се – бел. а.), независимо че сме женени и си имаме 2-годишна дъщеричка с италианско име – Киара. И сега вече имам две големи любови.
Киара обича ли трите котки?
- Има ли нещо, което да не знаете за мен? (Смее се – бел. а.). Жена ми имаше две котки, но когато купихме по-голям апартамент, взехме котенце от приют, за да го направим щастливо.
Малките деца обаче много обичат да тормозят котките. Киара тъкмо се сдобри с едната котка. В момента, в който четириногото я допусна до себе си и ѝ позволи да я гали, нашата малка разбойничка започна отново да я тероризира...
Знаете ли, че фамилното име на съпругата Ви – Коканова, в България се свързва с една от най-големите ни актриси?
- Това име е много разпространено в Полша. Идва от полското kocham, което значи обичам.
Екатерина е банкер, но се занимава и с фотография. Запознахме се по време на фотосесия, харесахме се и всичко се разви много бързо (Смее се – бел. а.).
Кои пет прилагателни бихте поставил пред собствения си глас?
- Много е трудно... Чувствителен. С годините гласът на певеца става по-зрял, затова бих казал, че е драматичен. Когато имаш разнообразен репертоар, се налага да бъдеш гъвкав, за да можеш да си паснеш със стила на конкретното произведение. Затова третото прилагателно е гъвкав. Четвъртото е топъл, сърдечен. Петото е енергичен.
Вашият дебют в киното е през 2001 г. във филма The Piano Teacher на Михаел Ханеке. След това имате още няколко малки роли. Докъде стигат мечтите и амбициите Ви като актьор?
- Много интересен въпрос, предвид това, че скоро снимахме продукция на Би Би Си в Индия. На тях им трябваше актьор-певец. Между другото, A Suitable Boy се излъчва с голям успех в „Нетфликс“.
Разликата между изпълнението на сцена и на филмовата площадка е коренно различно. Защото на сцената всичко, което правиш, трябва да изглежда голямо и мащабно. Трябва да се забележи от много хора и отдалеч. Докато на снимачната площадка, когато камерата е буквално навряна в лицето ти, дори да си помислиш нещо, то веднага се отразява и се вижда.
Много колеги певци се опитват да пренесат това мащабно поведение от сцената на филмовата площадка, което просто не работи. Беше огромно удоволствие да работя с Мира Наир – режисьорката на A Suitable Boy, която прави всичко много красиво и изпипано.
За Ханеке мога да кажа само хубави неща. Ние продължаваме да поддържаме връзка. Той беше страхотен учител. Освен това, много харесва опера, идва на мои концерти. Това са отношения, които продължават цял живот..
Не бих казал, че нямам други планове, свързани с киното. Но моята голяма любов е операта. Хубавото е, че днес артистът може да комбинира всичко. Независимо, че някои „лоши“ хора казват, че операта умира. Надявам се, че не е така. От много години се говори, че операта умира, но тя продължава да е жива и да е тук сред нас.
За мен важното е да бъда на сцената, да общувам с хората и да ги изкарвам от нормалното им всекидневно състояние. Може да звучи нахално, но това е нещото, което ми харесва...
Почитател сте на дълбоководното гмуркане, но по-важното е, че сте обвързан с каузата на кораловите рифове...
- Всички трябва да бъдем обвързани с тази кауза. Всичко започна, когато бях още момче и с приятели се гмуркахме. По-късно взехме лиценз и сме ходили да се гмуркаме във Венецуела, после в Австралия, където попаднах на големия австралийски риф.
Когато гледаш отгоре, нямаш представа каква красота е под водата. След това се гмуркаш и виждаш колко е красиво. А после става ясно какво е замърсяването и колко натровена е екосистемата, и как това, на което си се възхищавал, няма да остане за децата ти... Затова започнах да се опитвам да говоря и да ангажирам общественото мнение, да повдигам интереса към тази тема. Защото наистина е важно какво ще оставим на децата си.
Кое е по-шокиращо под водата – замърсената природа или автентичната красота, недокосната от човешка ръка?
- И двете са еднакво шокиращи. Аз съм човек, който много обича природата. Имам късмета да пътувам много и да се наслаждавам на природните красоти.
От друга страна, под водата виждаш живота, който не може да се предпази сам. Отговорността пада върху нас.
Когато се гмуркам, аз общувам с други гмуркачи. И неведнъж ми се е случвало да чувам от тях, че трябва да се търсят нови места за гмуркане, защото тези, на които досега са го правили, вече не стават... Всичко е въпрос на време и то е малко...
