От рано сутринта се водят спорове "за" или "против" 9 май. Сравнително рано е и в метрото виждам възрастен господин с няколко медала, кротко приседнал на една пейка. Решавам да го снимам, а след това захващаме разговор.
Така се запознавам с Тодор Анастасов. Ветеран, участвал във втората фаза на Втората световна война в Унгария като сапьор. По негови думи за времето на военните действия е обезвредил 900 мини. Не се стърпявам и го питам какво мисли за късмета. С усмивка на лице ми отговаря, че определено е имал късмет. За малко да му изневери - докато е над една мина, германците пускат някакви осветителни тела и той се озовава в позата на лицева опора над нея. Не може да залегне, защото това би означавало тя да избухне. Всичко се разминава на косъм.
Освен за късмета и войната, той и до днес се пита какво кара хората да правят ужасна саможертва с ясното съзнание, че ще загинат. Този въпрос си е задал в момента, когато е наблюдавал как от окопите излизат войници, веднага са покосени от германците и след тях тръгват следващите. Това е въпрос, на който няма отговор и до днес, на 92 години.
В наши дни подобен пример много хора дори трудно биха си представили. Знаем от нашата история, че това не е изключение. Подобна самоотверженост е добре описана в годините на Балканската война. Дългите изтощителни походи и битка на нож с мощно ура, което е всявало ужас във враговете ни.
Любопитствам какво мисли за това, че днес момчетата вече не ходят войници. Съвсем разумно и без емоция ветеранът отговаря, че времената са други, пък и кой ще ни напада.
Возим се в тролея и той ме подканва да седна до него. Не обичал иначе да сяда, защото давал път на по-младите. Разказва ми, че за последен път е боледувал от грип през 1952 година, нищо че е бил зъболекар и през ръцете му са минали 380 000 души. Казва, че ги е пресметнал сравнително правилно. Имал проблем със стомаха и отишъл на доктор. Той му препоръчал да пие по чаша червено вино. Въпросът му бил ще му изпише ли докторът и каква марка вино с рецепта, щом това е лекарството.
Чувство за хумор, премерена преценка за живота и общо отношение, на което човек може само да завиди. Този днешен човек, който трудно заспива, измъчван от всевъзможни терзания и е заобиколен от всевъзможни удобства. Този днешен човек, който иска винаги нещо повече и не се спира пред нищо, за да постигне своята илюзорна конструкция на благополучие с цената на безкраен егоизъм.
На скоро имаше анкета какъв процент от хората биха дали живота си за Отечеството. Резултатът е ясен. Категории като дълг, достойнство и саможертва не са част от ежедневния дебат. На тях по традиция се позовават предимно хора, преследващи съвсем други цели.
За политика с ветерана и дума не сме си казали. Не мисля, че е необходимо. Понякога един човешки разговор струва много повече от часове политически спорове. По думите на Тодор Анастасов, всеки ден от този свят си отиват по трима ветерани. По груби изчисления след няколко години те ще се превърнат в спомен.
