Не всички имаме шанс да сме физически здрави и да може да правим каквото си пожелаем. Всички ние обаче, дори и тези от нас с някакъв здравословен проблем, не се различаваме по желанието да направим нещо и дух да го постигнем.

Наблюдавам как деца с увреждания се качват на лифта в Банско, за да се изправят пред голямо предизвикателство. След четири години усилия и събиране на средства и у нас вече е възможно деца с увреждания да се спуснат по някоя писта и да почувстват магията на пързалянето.

Преди четири години Бояна Коцева, която е ски учител и докторант в НСА, се захваща да въведе тази практика и у нас. Заминава за Финландия, където се обучава и вижда колко масова и развита е практиката хора с увреждания да практикуват различни спортове. Като скиор, естествено тя насочва вниманието си към тази практика в ските. Очарована от Финландия и с добро предложение да работи там, тя все пак се връща у нас.

Снимка: Ладислав Цветков

Освен от Финландия, Бояна трупа опит и от работата си като ски учител на Банско. Всяка зима у нас в този наш курорт идват групи от Израел, които са съставени от хора с увреждания, а България е мястото, където те на сняг се спускат със специални съоръжения. Интересното е, че те се подготвят в Израел на специални тренажори, а у нас прилагат наученото в реални условия.

Стремежът на хора с увреждания да се качат на ски не е нещо ново. По света това е разпространена практика, а някои от тези хора са толкова добри, че дори напълно здрави функционално хора не могат да се мерят с тях. Пример е параолимпиадата, която се провежда в момента в Пьонгчанг.

Снимка: Ладислав Цветков

Но да оставим света. За първи път у нас се проведе и зимен лагер в Банско за деца с увреждания, организиран от сдружение „Пара Кидс”, където Бояна е съосновател. Сдружението не само успява да събере пари за да закупи съоръженията за ски, които никак не са евтини, но получават подкрепа и от „Юлен”у за да проведат и първия зимен лагер с децата.

Това, което виждам по време на спусканията е впечатляващо и то е емоцията, която се чете в очите на децата. Част от тях не могат да разкажат преживяното, но ясно го показват и това е достатъчно. Както казва Бояна, физиотерапиите са полезни и важни, но те са между четири стени. Планината, чистият въздух, снегът и емоцията от усещането, че се спускаш е нещо съвсем друго. Част е от социализацията. От това да бъдат сред нас и то не където и да било, а на пистата.

Вълнуващо е да се спускаш около тях, а усилията си заслужават. Важно е да се каже, че това е само началото и трябва това да се превърне в постоянна практика, а не просто епизодично събитие. Това бъдещето ще покаже.