Най-новата бежанска криза се случва на хиляди километри от нас в Бангладеш. Новините за бягащите от Мианмар хора от етническото малцинство рохинги не са често в телевизионните емисии и по страниците на вестниците. Трудният достъп на журналисти до азиатската държава е една от причините за затъмнението.
Как изглеждат нещата в огромните бежански центрове, пълни с бягащи от преследване хора – поглед отвътре на американския фотожурналист Хари Чан.
Срещали сме ви с Хари Чан преди време, когато пътищата ни се засякоха в Ирак. Той е човекът, проследил целия път на сирийските бежанци от Турция до Германия. Съпричастността и професионалният интерес го водят и до Бангладеш, приютил около 600 хил. жители на Мианмар, подложени на жестоки гонения в родната им страна.
„Знаех какво да очаквам донякъде. Очаквах, че ще видя изключително силно населена територия, знаех, че ситуацията може би ще е по-лоша от европейската, защото вниманието към този проблем не е толкова голямо. Когато пристигнах бях доста изненадан не толкова от броя на хората, защото реално никой не може да преброи всички, които са прекосили границата. Няма статистика колко рохинги живеят в Мианмар, защото правителството в страната винаги е отказвало да ги признае за жители на страната и те всъщност никога не са били преброявани. Веднъж пресекли границата минава много време преди някоя неправителствена организация да започне да ги регистрира и преброява. Бях изключително изненадан от размера на лагерите”, споделя фотографът.
Рохингите често са наричани „най-преследваното малцинство в света”. Те са етническа група, в по-голямата си част мюсюлмани, които живеят от векове в Мианмар. Конфликтът между будистите и мюсюлманите в страната тлее от десетилетия. Бомбата със закъснител е заложена в началото на 80-те години на миналия век, когато промяна в закона за гражданството изключва малцинството рохинги от официално признатите в страната. Националистите ги смятат за нелегални имигранти от Бангладеш, въпреки че много от тях живеят в Мианмар от поколения.
Насилието срещу етническото малцинство ескалира в последните години и една от най-големите бежански вълни се надигна миналото лято.
„Правителството на Мианмар не улеснява журналистите, които искат да отидат там и да отразяват случващото се. На първо място е екстремно трудно, почти невъзможно да стигнеш до района, в който тези хора живеят, това обяснява защо няма толкова много внимание от страна на медиите, просто не е възможно. Всъщност единственото, което може да се покаже е как тези хора прекосяват границата с Бангладеш и едва тогава хората могат да разберат какво се случва от другата страна на границата, да научат за убийствата и преследванията, които карат хората да напуснат домовете си”, споделя Чан.
Всъщност за рохингите има подписана политическа сделка. В следващите месеци трябва да започне връщането им в Мианмар.
„Искаме да сме сигурни, че правителството в Мианмар ще гарантира нашата сигурност преди да се върнем по родните си земи. Искаме ООН да осъди етническата чистка и геноцида срещу нас от 1942 г. до днес”, казва Файзал Аксани.
В момента Мианмар е готова да приема обратно по 1500 бежанци седмично от Бангладеш. Самите рохинги не знаят какво точно пише в споразумението между двете правителства.
