Да описваш ужаса: Кой гледа през „Окото на Мосул”
Ексклузивно в „Роуминг” в предаването „120 минути” по bTV: Човекът, който документира зверствата на ислямистите в северния иракски град
  • Последни
  • Най-четени

Коментари: 0
  • 1
    0
Окото на Мосул
Снимка: btvnovinite.bg

Когато „Ислямска държава” спуска сянката си над Мосул в северен Ирак, градът потъва в упадък и е напълно откъснат от света. Един човек обаче започва да документира зверствата на ислямистите в северния иракски град, скрит под прикритието на обикновения си живот.

Никой не знае неговата самоличност, а само псевдонима му, с който фантомът разказва на света какво се случва в окупирания град. Той сам кръщава себе си „Окото на Мосул”. 

В продължение на 2 години и 39 дни тайният хроникьор на зверствата на „Ислямска държава” в Мосул успява да спечели вниманието на световните агенции по света. Той създава “Фейсбук” страница „Окото на Мосул”, която бързо се превръща в един от най-надеждните източници на информация, идваща от териториите, завладeни от ИДИЛ. 

Окото на Мосул
Снимка: btvnovinite.bg

Той описва подробно на английски и на арабски не само разрушенията и посегателствата върху сградите в древния град, но и мъченията и публичните екзекуции, сред които ампутации, обезглавяване и смърт с камъни. 

„Видях и живях повече от достатъчно. Видях отрязани глави и ръце, как хвърлят хора от високи сгради върху камъни, видях как душите им се опитват да останат в телата им, но не могат” – това е разказ от първо лице за зверствата на най-кръвожадната джихадистка групировка – “Ислямска държава”. Ужасът е видян, усетен и преживян от „Окото на Мосул”. 

Окото на Мосул
Снимка: btvnovinite.bg

Скоро „Окото на Мосул” се превръща в един от най-търсените хора от „Ислямска държава”. които до последно не могат да научат самоличността на човека. От стила му на писане става ясно, че той е високо интелигентен и добре образован, но така и никой не стига до името му, преди сам да се разкрие. Преди това фантомът историк напуска Ирак през Турция и веднага получава политическо убежище в чужбина. 

Вижте разговора със Светослав Иванов:

– В края на миналия декември реши да покажеш лицето си пред света и пред световните агенции. Защо?

– Това решение за  мен беше много важно, за да кажа на хората, че човек може да направи много повече, отколкото би могъл да си представи. Силата на познанието винаги е по-голяма от невежеството. Няма никакво значение зверството на терористите. Щом човек е образован, той ще успее да се противопостави успешно на най-свирепите форми на терор.

– Как се става свидетел на тези ужаси? Как започна всичко – първата ти публикация, първата статия?

– През нощта, когато влязоха при нас и атакуваха иракските части, заедно със семейството си аз бях затворен в една малка стая, нямах нищо друго освен мобилния си телефон. Първото, което написах, беше да опиша как се чувствам аз в този момент със семейството си в тази малка стаичка. Чувах куршумите навън, вглеждах се в очите на моите близки, ужаса в очите на децата. Всеки един момент можехме да бъдем убити, но аз реших, че не желая да умра, без да съм направил абсолютно нищо. Не желаех да умра безсмислено, исках да оставя на хората някакво познание, някаква информация за това, което става.

– Откъде се сдобиваше с информация?

– Ходех по улиците, ходех от джамия в джамия, по пазарите, по болниците. По-голямата част от деня прекарвах извън къщи. Разбира се, когато съм на улицата, нямах никаква възможност да записвам нищо от това, което чувам, но съхранявах всичко в паметта си. А щом се върнех вкъщи, започвах да записвам всичко. Може би е любопитно да спомена, че съседната къща, от която ме отделяше само една стена, беше подслон, беше жилище на един от командирите на ИДИЛ. Аз пишех против тях, а от тях ме отделяше само една стена.

– Говорил ли си с него някога?

– Само веднъж. Не исках изобщо да разговарям с него.

– Има момент, в който обаче си казваш: „Искам да умра, искам това да свърши”, и тогава бръснеш брадата си и излизаш навън, за да ги предизвикаш да те заловят. Защо?

– Защото се уморих от тези кървави гледки. Уморих се да гледам как обезглавяват хора или как ги хвърлят от високо. Уморих се да гледам ИДИЛ в моя град, вече не можех да понасям да гледам лицата им там. Много беше трудно. Хората наистина преживяваха истинска трагедия. Всеки човек в града можеше да бъде убит във всеки момент, а това, което носех в съзнанието си, ме изтощаваше, обезсилваше ме. Обръснах се, подстригах се, облякох се в червено и отидох при река Тигър, която обичам. Реших, че там ще изпия един чай и ще изпуша една цигара, преди да умра. Достатъчно е да те видят, че пушиш на публично място и че си облечен в дрехи, които не отговарят на техните норми, неизбежният ти край е смърт. Аз обаче исках да умра, наслаждавайки се на чая си. Чаят беше наистина сладък, защото аз не умрях.

– Описваш „Ислямска държава” като жадни за кръв, пари и жени хора, тоест всичко най-първично. Защо ги виждаш по този начин?

– Защото това е истината за тях, защото те са точно такива. Когато са влезли в самата система на организацията на ДАЕШ, те всъщност са загубили напълно човешкия си образ, всичките си човешки човешки черти. Самото им присъединяване към ДАЕШ ги лишава от тяхната човешка същност, защото няма нормален човек, който да е в състояние да върши подобни неща. Аз не бих могъл да ги нарека дори животни, защото аз обичам животните, не бих могъл да използвам дори такова наименование за тях. Те са изроди, животните са добри, а тези от ИДИЛ нямат нищо общо с каквато и да било доброта и човечност.

– Коя е картината, която „Окото на Мосул” никога няма да забрави?

– Детето, на което отрязаха ръката – никога няма да забравя, докато съм жив. Той му отряза ръката и му каза: „Е, сега, Господ ще ти прости”.

– Какво беше направило детето?

– Хванаха го на един пазар и го обвиниха, че е откраднало нещо.

– Как се носи този товар?

– Всъщност нямам отговор. Смятам обаче, че съм длъжен да продължа – длъжен съм да продължа да живея, не искам да забравям, искам да запомня всичко. Имам силна памет за това. Ако някой в бъдеще пожелае да разбере какво се е случило в Мосул, да може да научи истината.

– Как напусна Ирак?

– Избягах от Мосул в Сирия, след това в Турция.

– Как се бяга от Мосул в тази ситуация?

– Пътищата между Мосул и Сирия бяха функциониращи, защото ИДИЛ се намираше основно в Сирия и те ги използваха. Това беше единственият начин, защото всички други направления бяха бойни полета, през които не можеше да се премине.

– Брат ти обаче остава в Ирак.

– Да, и семейството ми.

– Какво се случва с тях?

– Брат ми загина при минохвъргачен огън по неговия дом, но семейството ми сега е добре и майка ми взе решение, че ще остане в своя град, отказва да го напусне.

– Одобряваш ли това решение, опита ли се да я убедиш? Ние не казваме нито къде се намираш, нито в коя държава си, няма и да го направим, но опита ли да вземеш майка си с теб, искаш ли да я измъкнеш от там?

– Не мога да принудя никого да напусне града, който обича. Майка ми обича Мосул и не мога да я накарам да го напусне. Дори да поднеса на майка си целия свят, тя няма да напусне Мосул, исках го от нея много пъти, но тя винаги отказваше. Майка ми остана там, а терористите напуснаха града. Те си отидоха.

– Имаш инициатива за възстановяване на библиотеката в Мосул „Нека бъде книга, възкръсваща от пепелта”. Защо точно тази инициатива реши да създадеш?

– Защото един град, в който няма библиотека, няма живот. И също така, за да кажем на света, че ние желаем книги, а не тероризъм, не бомби, не смърт. Ние искаме живот.

– Ако може да кажеш едно изречение на „Ислямска държава”, например на твоя съсед, командира на „Ислямска държава”, какво би било то?

– Казвам, че животът непременно и винаги побеждава мрака.

 

  • 1
    0
Още по темата
0 Коментара
  • Най-старите отгоре
  • Най-новите отгоре