От векове в Албания живее малка помашка общност, предимно с българско самосъзнание. Наричат се горани.
Децата в село Оргоста играят на криеница и броят на български. Айша Ходжа е начална учителка в селото, има 22-ма ученици. Всички малки ученици на Айша са от Оргоста.
Оргоста е на повече от 900 метра надморска височина и е почти недостъпно с автомобил, животът в селото кипи и във всяка къща се чува детски смях.
Наричат се „горани” или „нашенци”. Живеят високо, между планините Шар, Кораб и Коритник, в поделената между две държави – Албания и Косово, местност Гора.
От векове са по тези места. Според някои легенди гораните са помашко население, наследници на богомилите, приели по-късно исляма.
В албанските села с типично български имена никога не е имало асфалт. До гораните се стига единствено по черния път, който те сами са направили. Вероятно това е и причината, изолирани и трудно достъпни от околния свят, през вековете да запазят своя бит, архаичен език и обичаи.
Мюсюлмани са, но почитат и старите християнски празници.
Живеят в типични каменни къщи, сгушени в планината. Повечето от нашенците се препитават с това, което сами изкарат. Прекарват по 15-16 часа на ден из пазвите на Шар планина, където берат боровинки или събират гъби.
Много от мъжете са на гурбет в чужбина. Славят се като майстори сладкари и почти всяко семейство има близък, който работил в България.
Бащата на Мевлют Ходжа е бил сладкар в България. Прибира се, за да вземе семейството си и заедно да се върнат в Сливен, но на власт идва комунистическият режим и границите се затварят. У нас остава брат му. Двамата повече никога не се събират.
И до днес част от роднините на Мевлют живеят в България. Засега опитите му да събере семейството остават без успех.
В годините след Балканските войни Гора попада в границите на различни държави. Високо в планината гораните успяват да съхранят общността си в годините на комунизма и след това. Животът на нашенците е труден, а те са сякаш забравени в бедния район. Вероятно затова обаче днес нямат притеснения да заявят корените си.
Приликите с българското не се изчерпват само с езика. Битът, облеклото, гостоприемството – удивително напомнят на тези в родопските села.
И ако в Кукъска Гора българското малцинство вече официално е признато, то за съседите им, само на няколко километра от другата страна на планината, но в друга държава, битката тепърва започва.
Горни Кръстец е едно 18-те села в Косовската Призренска Гора. Смята се, че поне около 10 000 са нашенците в планинския район.
Много от гораните в Косово обаче имат по-силна връзка със Сърбия. Годините след войната са трудни за тях и много от гораните вече не живеят постоянно в района. Върнат ли се в Призренска Гора обаче всички говорят нашенски.
Надеждите на нашенците сега са големи. Вярват, че ще имат повече възможности за признаване на българското им потекло и най-вече за изучаване на езика. В нито едно от селата на Гора няма уроци по книжовен български. В бедния район мечтаят за поне един компютър в училище и се надяват повече студенти горани да следват в български университети.
