Смирение, реална оценка за приятелите и враговете в живота, желание за още мигове с внуците и приятелите и... няколко акварела - това донесе битката с рака на културния министър Вежди Рашидов.
В ексклузивно интервю за "120 минути" той разказа как е посрещнал диагнозата си и как е протекло лечението му в Германия. Рашидов засегна темата за финансирането на културата и за приятелството си както с Николай Хайтов, така и с Илия Павлов.
Интервю на Светослав Иванов
- В това интервю ще те наричам Вежди. Познаваме се.
- Нека да е Вежди. Аз ви благодаря, че за първи път така влизате в среда, където не се чувствам министър. И ще бъда много щастлив наистина ако в този дом говорим като хора, като нормални, земни хора. Човешките неща да си разказваме с удоволствие.
- Връщаш се от Министерски съвет...
- Да, днес.
- Тръгна на работа. Как си?
- Еми, щом ходя на работа, би трябва да съм добре. Трябва да съм стегнат. И, разбира се, колегите ми трябва да усещат. Имат ръководител. Добре съм.
- Не успя да те събори. Не успя да ти повлияе на психиката. Изпитанието...
- Е, ще излъжа ако кажа, че не ми е повлияло на психиката. Разбира се, много ми повлия. Хората, които са били на моето дередже, много добре знаят за какво говоря. Сега, ако се правя на мъж и се правя на човек, който му е безразлично дали... разбира се, не ми е безразлично. Още когато ти съобщят една тежка диагноза и ти кажат, че то е и злокачествено – тогава умираш първия път. И то психическа, която е най-лошата смърт.
- Как стана, Вежди?
- Много просто. Нещо почна да ме дразни - изплюх кръв, изхрачих кръв. Беше един знак, че трябва да отида бързо да се прегледам. Следващият ден пак, третият ден пак и четвъртият тръгнахме към болницата. И се оказа тумор, рак злокачествен излезе след четири-пет дена биосия. И оттам нататък започва психическият срив - нормално.
- Как ти го съобщиха? Тъй като народът е болен, да си го кажем така.
- Вярно е.
-Хиляди, хиляди хора всекидневно се сблъскват с това и започва една борба, която ти сам изпитваш на гърба си. За това си мисля лекарите, които съобщават такава диагноза. Как го правят? В твоя случай как стана?
- Ами, аз живея с лекар и искам да кажа, че лекарите са професионалисти хора и е хубаво, че го казват навреме, за да взима човек навреме мерки. Страхът е силен двигател. Моите лекари ми казаха: ,,Виж, трябва да ти съобщим нещо много неприятно. Това е - имаш тумор и рак на гърлото’’. Разбира се, това първият срив, след това взеха биоспия и на петия ден ми съобщиха, че той е злокачествен тумор. И започна вторият срив.
И тогава започнах да търся най-доброто, с което мога да се лекувам. Сега тука се появиха по сайтовете едни писания. Аз предлагам да не се ровим много защото светът е болен, не българинът е болен само. Аз бях в една онкология, огромна клиника най-старата и най-голямата в Европа.
- В Германия?
- Не защото в България няма прекрасни лекари и добри, напротив, аз живея с лекар и знам че българските лекари са прекрасни лекари много добре подготвени. Но лошото е, че сме малка страна, бедна страна и нямаме техниката, а вече съвременната техника лекува 50% от болестта.
- Различава се сериозно лечението навън?
- Е, различава се. Ние нямаме тая техника, за която аз заминах за Германия лично.
- Какво си мисли човек, когато чуе тази диагноза?
- Рухва и умира. Психическото умиране е много тежко умиране. Изведнъж изпадаш в безтегловност някъде и знаеш, че може да е краят.
- А ти обърна ли се към Бог? Като ти съобщиха тогава и каза за този срив, ти обърна ли се към Бог? Как каза на жена си? Как каза на близките си?
- Жена ми е лекар, тя бързо разбра. Когато донесох резултатите, тя ги прочете и веднага и стана ясно. На близките почти не казах в началото. На най-близките колеги, приятели казах: ,,Вижте, имам тежка болест, заминавам на лечение’’. Аз заминах веднага три дена след диагнозата.
- Не, няма какво да се дълбае повече. Аз казах, то няма какво да се каже повече.
- Но ми е интересно как това ти промени характера?
- Много ме промени.
- И как променя характерът? Ти отиваш в Германия и те слагат в една стая и започва химия. Да те блъскат с химия...
- Химия, лечение, лекарства, инжекции. Бях надупчен като ,,холандско сирене’’.
- Всеки божи ден колко време?
- Два месеца и половина
- Два месеца и половина? Физически ти рухваш, вероятно?
- Разбира се, разбира се и не само физически, и имунната система е атакувана.
- А психически какво се случва?
- Чакам да умра. Умирам просто. Всеки ден си взимам сбогом с живота. Това е така.
- И кой е до теб?
- Великият архитект на Вселената и моята жена е до мен. Тя неотлъчно седеше всеки божи ден до мен. Неотлъчно - за това казах: благодаря й много. Едва издържа и тя, защото е тежко да боледуваш с болния наравно. Неволята на съпругите, чиито мъже са болни, е същата, каквато е на болния. Тя преживя всичко наравно с мене.
Имаше мигове, в които усещах, че тя иска да си почине, да дойде до София за два-три дена. Но не го направи. Каза: ,,Няма да те оставя сам’’. И така с мене. Велика жена. Преоткрих я. Понеже ме пита какво се променя. Променя се всичко. Променя се философията за живот.
- Какво например се променя? Започваш да...?
- Изведнъж рязко усетих... Значи, аз съм амбициозен човек, емоционален човек, така обичам всичко бързо да стане. Да е организирано, да е направено - преживявам го сложно. Може би за това получих и рака. Но изведнъж, така в един, момент душевното равновесие се балансира, след като ти съобщят, че може да се подобриш и да бъдеш добре. Рязко усещам, че не мразя хора, които съм мразел.
- Не ги мразиш?
- Не, не ги мразя. Просто една част ми станаха рязко безразлични – никаква стойност няма и емоционално се натоварвам. Друга част съжалявам и трета част аз виждам, че няма нужда да бъда Дон Кихот. Защото цял живот без да искам съм бил един Дон Кихот, да се боря с вятърни мелници, а съм искал непрекъснато да съм Сервантес. Не можах да намеря Сервантес.
Така че едни хора ги съжалявам, съжалявам че така се е случило в живота. Други просто не им прощавам. Просто съм оставил да не ги мразя вече, не са ми неприятни. Някои подминавам, други се спирам. Промени се отношението към света. Не виждам смисъл от цялата тая история.
-Не ти пука?
- Не.
- Ти не мислиш за лошото. Не се товариш с лоши мисли. Това ли искаш да кажеш?
- Не. Вече не.
- Добре де, трябва ли да минем през такова изпитание, през болест, за да си дадем сметка, че не трябва да сме толкова?
- Това не се случва с желание, това се случва и животът ти го поднася. Онова, което се случи разбрах, че е толкова кратък животът, че е толкова безсмислено всичко между живите хора. По-добре е ако можеш, разбира се, имам реална преценка и на приятелите си. И селективността също е много хубаво нещо. Вече знам кои са ми истинските приятели, добри приятели, защото приятелството е много добро нещо в живота, защото инвестираш обич, доверие и вяра в един човек-това е приятелството. За това като се скараш с приятел, много боли, като те предаде приятел...
Сега, да ви кажа, че вярвам в Бог и съм се молил или в Аллах и в двете не можах, не можах религията така да ме грабне. Но винаги като художник дълбоко в себе си, когато съм усещал че природата е по-силна от човека и си безтегловен и беззащитен, когато природата има своето въздействие върху тебе, тогава разбираш че все пак има един духовен архитект на човешката духа във Вселената.
- Усети?
- Има нещо, в което се молиш да ти даде шанс, да ти даде още малко живот. Аз за това казвам: ,,Дай ми Господи, още 10 години или 5-6 години.’’ Хайде да не бъда нахален, на десет отидох. Но, когато страхът е обхванат 5 години са много от един живот. И цялата ми мечта беше да мога да се израдвам на внучките си още няколко пъти, да направя една хубава изложба и да пия още една малка водка с приятелите си.
Чакам сега да ми се подобрят, понеже бяха малко унищожени рецепторите - загубих вкуса, загубих усещането за мирис, за вкус сега ги установявам. Някои неща още не мога да се храня така имам отклонения, не мога да пия.
- Сега ти не пушиш и не пиеш.
- И в момента не пуша и не пия.
- А мислиш ли да започнеш пак?
- Не. При мене проблемът е докато психически реша. Аз реших, че съм се напушил и повече няма да пуша. Всеки ден гледам с носталгия кутията си за пури. Вътре има една пура, така за радост на окото. Разбира се, моите уважения не мразя цигарите, но психически се уплаших и реших, че повече няма да пуша. И пиех, като не казвам, че съм бил алкохолик, но пиех с Христо Калчев, пиех с Виктор Пасков с Дончо Цончев, Георги Трифонов и така имах подкрепа от много талантливи приятели-писатели и художници. На младини така бяхме всяка вечер на масата на Георги Чандъров, един изключителен поет.
- Докато беше в Германия в продължение на тези два месеца и половина всички тези хора, които ми ги изреждаш - твоите приятели, някои от тях не съм измежду живите, отидоха си по-млади или по-възрастни. Ти мислеше ли си за тях?
- Аз всеки ден мисля за тях. Не знам защо. Аз имам един навик, аз понеже загубих всичките си роднини, родители, близките си до брат и до племенник дори и всичките ми са погребани в Кърджали. И тъй като останах последният от рода ми, аз имам навика да ходя на годишнините. Поседя малко на гроба, да почистя малко аз там си плащам, те чистят хората. Но този навик го имам, имам отношение към паметта на приятелите си и неслучайно миналата година бях причината да намерим парцел на творците и първият, който погребахме беше Хайтов. Защото нямаше къде да го погребем на Централни гробища. Един велик българин, изключителен българин.
Аз много го обичах. Може би в живота ми това е човекът, който в списание ,,Родопи’’ направи първото интервю с мен. И го пазя и до днеска.
- Пазиш ли го?
- Пазя го. Бях направил на Капитан Петко войвода един портрет на Петко Киряков. И той поне е маниакален на тая тема, така той си е патриот човекът. И...: ,,Абе, докарайте това момче’’. И като са му казали, че съм турчин на всичкото отгоре, че съм направил портрета така беше превъзбуден. И така се запознах с Хайтов. Редакцията беше до Младежкия театър, сега на тая улица на един трети етаж се качих, но ето, аз го знаех, разбира се. И като го видях и на живо така вълнение, респект страхотна лично беше. Той и мъжкар беше така едър, хубав българин голям.
- Когато видях, че и Валери Петров погребахме там. Там са и Доньо Донев и Коста Цонев и Тодор Колев и Виктор Пасков и Катя Парцалева, Генко Генков...
- Искаш да кажеш, че ти ходиш там от време на време при тях
- Да ходя. Имам приятели
- Като си говорим за изкуство. През тези два месеца и половина, знам че си рисувал. И то в германия, в болничната стая.
- И това е интересно. Ще ти го разкажа понеже си интелигентен човек. Много е приятно човек като беседва с хора, които ги интересуват тези не жълти, а човешките неща. Нищо драматично няма, но драмата е много голяма. Една стая болнична представлява едно легло, едно шкафче до леглото и една масичка с два стола, една тоалетна с една мивка. И в коридора себеподобни, които изглеждат зле и виждаш себе си, то ти е като едно огледало, където виждаш себе си. И ти си част от цялата тая болка.
- Много ли хора имаше, като отвориш вратата?
- Много е голяма клиниката. А най-лошото е че аз така исках стая ВИП. Стая ВИП сам да бъда в стаята, те иначе са по двама. Защото човек тогава гърлото му хърка, гърдите му хъркат, кашля – болен човек. И дискомфортът е голям. И още един човек, както не знам езика общуването щеше да е много драматично. И за това пожелах да бъда сам. Точно срещу моята стая имаше едно пространство, където имаше маси, колички с чай, кафе, минерални води всичко. Така вечер се събираха.
- Ти не ходеше ли при тях? При другите?
- Аз не знаех езика, не можех да общувам. Най-срамното беше, че като реша да отида да си взема минерална вода отварях десета стая и точно срещу мене са легнали вечерта германците болни, разбира се, който какъвто рак има. Едни тъжни хора с дупки по гърлото, аз минах без тая дупка. Аз бях един експеримент. Без шнорхела, както казваме. И миглите, болни опадали коси. Гледката не е една от приятните, тя е потискаща гледка. И в този момент виждаш себе си, защото ти си част.
В същото време виждам - брадата ми опадала от терапиите. Част от косата ми опада. Виждаш, че това се случва с тебе, че ти си един от всичките. И тази гледка много ме потискаше и чаках да легнат към 10-11 да се изчистят от стаичката, за да си взема минерална вода, чай или нещо друго. През останалото време, тъй като вътре имаше радиация, не позволяваха да има втори човек. Първата клиника, където бях при хирурга - там жена ми оставаше вечер с мен да е до мене вечер да си говорим. Но там имаше радиация в лъчението и забраняваха присъствието и тогава като тя си отиде в 3 часа, аз оставах сам. Започваше дългият ден тягостно.
А второ, не можех да обикна Берлин, защото слънцето изгряваше в 9 часа сутринта - цел ден мрачно, сиво. Страшно време. И в 4 се стъмваше. И започваше дългата вечер от 4 нататък, като си отиде жена ми. И аз седя до един прозорец на един стол, един мой приятел ми изпрати още първата седмица едни японски хартии 20х20 с едно мъничко акварелче и една четчица. То на художник какво друго да му дадеш? Седят до мене и аз започнах да гледам през прозореца, оттам се виждаше една гора с много дървета и една водна кула и нищо повече.
- Това ти е гледката?
- Това беше моята гледка, моят свят.
- И тогава ти реши този свят?
- И започнах вечерите, за да махна тягостните часове. Да правя акварелчета. Каквото виждах, това правех. И виждах основно дървета.
Нормално е всеки ден се мени настроението на човек и , разбира се, настроението на времето се мени. Ту по -светло, ту по-сивичко, ту по-мрачно, малко вятър. Така че всеки ден е различен. Сега, тази картина е интересна- това е навръх рождения ми ден 14 декември, Жена ми донесе като подарък една коледна звездичка да има на масата.
- Да
- Купила го е от един магазин. И аз седнах и си подарих един акварел за рождения ден. Имам още един с коледните звездички, където дори написал: честит рожден ден, Вежди - 14 декември. И така това ми е един такъв личен спомен.
- Тук е по-топло. Ти ми говореше за мрачната картина в Берлин. Обаче тук е по-топло.
- Е, по-топло е
- И настроението моето и външното настроение също действа, защото беше започнала берлинската златна есен. Дърветата от жълто стигаха до червено. След това това нещо окапа и стана червено и жълто около короната на дървото. Накрая всичко стана кафяво и клоните станаха черни, кафяви-имаме такива акварели рисунки. Тука листа по земята. И така се получиха едни интересни експерименти.
- И това ти помогна да останеш себе си?
- Това ми спаси времето да мисля за болестта, да мисля за това, че съм неразположен. И тези листа, които ги правех вечер следобед от 3 вечерта до 12 -ме измъкваха от реалност.
- Ти знаеш ли сега, като показваш това пред нашите зрители и като показваме някои от картините, аз съм убеден че много, много хора ще дойдат, когато направиш изложбата. След като знаят историята на тези картини, защото това е много, много голямо послание. Много емоционално послание
- И човешко. Радвам се, че не съм загубил човешкия цвят и облик.
- Тези хора като дойдат, какво би им казал ? Хайде, да минем малко по-оптимистично. Нека да се усмихнем малко. Защото всичко се оправя...
- Е, аз мисля че няма нищо трагично. Позволих си да говоря- това са неща част от живота
- Не ти се върна, ти се върна към трудния момент. Но вече изгрява и слънце и те виждам, че каза:,, Усмивката ми се върна’’. Ти сега като се връщаш към работата, към старите си отношения. Това че си министър, не ти ли пречи? Не започваш ли да се ядосваш пак? Чакай да те питам директно. Не започват ли пак нервите? Старите отношения, напрежението?
- Вече не. Преди се вълнувах примерно като негодуват някои хора. Чудех се защо го правят, защото аз общо взето съм човек, който обича хората на изкуството. Просто съм един от тях. И ако днес, когато съм станал министър е бил 50 милиона бюджетът на театрите, а сега е 70 то не е станало от небето. Това е станало, защото чукам по една маса и по-малко искам.
Обаче стана 14 милиона на киното парите от 10 милиона - 4 милиона отгоре. Разбира се, това става с желание да станат нещата бавно, но да вървят напред. Ядосвах се преди, сега казвах че не се ядосвам. Не се ядосвам, защото просто започнах и другото да разбирам.
Ние, творците, сме малко шумни, малко пискливи и обичаме все да сме недоволни. Може би това е нашата мисия- артистичната. Просто много по-близо съм вече до моите колеги. Ние сме такива. Леко маниакални, леко себелюбиви, но едновременно изключително талантливи хора. И сега ще бъда откровен. Зала ,,България’’ от бомбардировките не беше ремонтирана.
Сега откриваме едно ларго, което няма аналог в европейските столици, като изключим Рим.
- Въпросът ми беше, Вежди, връщайки се към този ритъм, влагайки емоциите, които влагаше преди и които може би те разболяха, защото ти каза: ,,Аз бях прекалено емоционален човек’’.
- И ми помогнаха, да.
- Дали смяташ, че това е добре за теб. Чисто човешки и директно те питам.
- Никога не е добре, още от началото, че поех поста да стана министър. Направих го може би от уважение към Бойко Борисов, защото аз го познавам. За разлика от хората, които демонстрираха, че са му приятели и после го намразиха и го предадоха.
Аз този човек го познавам. Той е дисциплиниран човек, не е за подценяване, защото аз открих по-късно след като сме били стари приятели и познати. Открих качества и то много добри. Той е един много добър министър-председател, много работлив и всеотдаен, колкото и неприятно да прозвучи за някои хора. Това е едно момче, което пред очите ми порасна много.
Аз съм по-голям, аз съм най-дъртият в правителството. Може би ми е време вторят мандат да приключва вече, но имам още няколко задължения да направим в пловдивския театър и, разбира се, ще го прегърна, ще си отида, защото с него съм работил много добре.
- Какво би им казал на политиците? На хората. То не само на политиците изобщо. Някак си е такава средата, че ти попиваш негативизма.
- И носиш негативите
- Какво би им казал? Да се смирят малко от позицията на човек, който вече казва, че гледа нещата по-отстрани, по-отвисоко?
- Да не се сдържат много дълго като мене. Някои по четири мандата са вече в парламента. Това уморява хората. Аз повече от 8 мандата, разбира се, няма и да бъда. Единствено, ако още съм там, това е защото имам още няколко недовършени неща и, разбира се, уважение към премиера, който ме е поканил, с който работя прекрасно. Разбира се, не съм от типа предател, никога не съм предавал приятели, хора, с които съм имал чисто приятелски и човешки чувства. Някой да ме е чул аз да плюя Илия Павлов?
- Не
- Винаги съм казвал: „Да, беше ми приятел’’. Но аз не съм му съдия и съдник на Илия, нали ако има грехове.
- Но това винаги е тежало някак си, когато някой е искал да насочи някоя стрела върху теб. Винаги е припомнял отношенията с Илия Павлов
- Имаше една акция на едно правителство, която трябваше да очерни, защото аз задавах много въпроси по интервютата, които правехме в медията. Това не се харесваше на някои министър-председатели. Но не аз каня Дарина Павлова по журита, нали? Не аз ходя по рождените й дни. Не е така. Да, аз уважавах Илия. Никога нищо не съм правил при Илия нито съм работил, нито съм бил. Илия го познавам още когато работеше в Министерството на културата
- Илия Павлов е мистична фигура. Какво толкова той успя, какво той направя толкова та успя да се издигне толкова бързо?
- Направи първата корпорация. И започна да става силен с много пари.
- И защо ти го уважаваш него?
- Защото той ми е приятел.
- Ама, защо?
-На мен нищо лошо не ми е сторил. Аз го познавах още докато работеше в Министерството на културата- малко хора знаят това. Аз не мога да предавам приятелите си. Аз не съм съдия на моите приятели. Аз не обвинявам приятелите си, защото нищо лошо не бяха ми направили. Но понесох онова, с което искаха да ме очернят. Бях мултак – не знам защо. След това бих един полицай, който не съм бил – не знам защо. Езикът ми беше остър. Но пък беше и прям, беше и откровен. И си ядох шамарите.
Аз спечелих един конкурс да направя ключа на София за Милениум – спряха ми го. И няма и да го правя. Аз ще бъда един от най-известните български скулптори, който няма да има паметник в собствената си държава.
- Много горчивина усещам в теб.
- Не, не. Няма вече.
- Я да те попитам, накрая след думите ти, че си единственият , който няма скулптура в собствената си държава... Какво е за теб България, Вежди Рашидов?
- България е... Ох, аз това съм го обяснявал много пъти на хората. Думата „родина” идва от думата „род”. България е за мене моята родина и не го казвам от патриотизъм. Преди малко мисля, че разказах, че имам навика да ходя да поседя на гроба на моите родители, роднини – на моя род. За мене България са тези 2 квадратни метра земя, където отивам да се пречиствам. Това ми действа като катализатор. Да се върна отново в живота.
Може би това е всичко за един човек, а не просто патриотизъм. Гробовете на моите роднини, родители това е България за мене и навиците да съм в родината си до гробовете. Останалото патриотизмът е особено чувство . Не патриот, който по ганьовски седи до българите и вика: ,,Българ’’. Тоя патриотизъм няма никакво значение, той е фалшив.
За мене всеки български гражданин е огромен патриот, ако носи качествени дивиденти на държавата си. Ако й носи славата, ако носи нещо градивно и добро за държавата си- това е патриот. Този, който е значим за историята. Хора, които няма никакво значение за нацията, а камо ли световната. Мисля, че това е тъпият патриотизъм.
