Русия се опитва да ни въвлече в своя игра. Без да се интересува искаме ли да я играем или не. Просто прескача оградата и влиза в нашия двор, разчитайки, че ще застанем до нея. И да, по едно време българското обществено мнение показа, че е готово да застане до нея. Но май без да разбира какво става.

Нито един поне опит за нестандартен поглед върху ставащото и връзката му с интересни моменти от неща, вече станали. А точно това е сега по-нужно от когато и да било. Защото за пръв път от края на 1991 г., когато СССР умря, истинското значение на ставащото варира от нищото до гигантското. Или за пореден път ще излезе, че планината и мишка не е родила, или че сме свидетели на първите стъпки към нова радикална промяна в картината на международните взаимоотношения. Промяна, която ще обърне с краката нагоре вече залегнали в стратегически планове концепции и за приспособяването, към която всички държави на света ще трябва първо да узреят, а после да умуват как да пренаредят националните си приоритети.

В края на 70-те години от миналия век, когато СССР навлезе в Афганистан, а през ноември 80-а Роналд Рейгън  помете с рекордно мнозинство президентските избори в САЩ, кой можеше да предвиди, че само десетилетие по-късно това, което той нарече “империя на злото” ще се разпадне? Никой. Нито дори най-мощните разузнавания не проумяха какво става под повърхността на видимото. И когато човечеството осъзна, че двуполюсният свят се е превърнал в еднополюсен, доста време трябваше на щраусовите мозъчета да извадят главите си от пясъка. Впрочем много от тях и до днес не са ги извадили. Все още се намират хора, които се хващат на глупостите.

Характерен пример бе един коментар в столичен всекидневник по повод посещението на президента Путин у нас. “Днес разпадът на еднополярния свят е факт. Формира се седмоцентрие от Бразилия, САЩ, ЕС, Япония, Китай, Индия и Русия” – забива гвоздея авторът. И веднага прави следната гениална констатация: “Поради цивилизационни и географски причини България ще остане в геополитическото гравитационно поле на Руската федерация”.

Това  за “седмоцентрието” е толкова смешно, че въобще не заслужава внимание. Но понеже е свързано с втората велика глупост, тая за “ресурсния потенциал”, няма как да го избегна. Защото не богатствата, с които природата е дарила на посочените седем държави са целият им ресурсен потенциал. Та да не би тропическите гори в долината на Амазонка да дават на Бразилия статус на световна велика сила? Или Русия претендира за такъв статус, защото има огромни залежи от нефт и природен газ, от злато, дървесина и диаманти? Още по-малко пък това могат да направят залежите (каквито ги има) под земята на Германия или Япония. А САЩ? Два пъти по-бедни от Русия? (Ето такива дивотии мътят мозъците на неосведомените читатели. Чистият добив на суровини и търговията със суровини, най-ценните от които в съвременния свят са петролът и природният газ, никога не може да даде мощ на една държава. Може да даде богатство на няколко олигарси, но нищо повече. Мощта идва от способността на една нация да произвежда. От качественото производство на всичко, което се прави от човешките ръце. Това е, което стои зад   прогреса, което определя жизнения стандарт на даден народ, неговите възможности – наука, технологии, армия, културно влияние и пр. и пр. Затова когато се каже мощ, се има предвид показателя, наречен Брутен Вътрешен Продукт (БВП) и, разбира се, какъв дял от него се пада годишно на човек от населението.

По времето на студената война светът наистина беше двуполюсен, защото между НАТО и съюзниците му от една страна и СССР и съюзниците му от друга се бе установило стратегическо равновесие в ракетно-ядрените оръжия.  Западът пак беше много по-силен, но и двете страни имаха потенциал да унищожат планетата Земя не един, а няколко пъти, тъй че можеше да има равновесие и в неравновесието. Днес положението е коренно различно. В света има един единствен многократно по-силен от всичко останало на планетата център на мощ и никой не е в равновесие с него. Това е НАТО, естествено. Военно-политически съюз на 28 държави от двете страни на Атлантическия океан, три от които с ядрен потенциал. Но НАТО има и силни съюзници – Япония, държавата континент Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея, Израел (също с ядрен потенциал и във военно отношение, нямащ равен в целия Близък изток). За какъв “разпад на еднополярния свят” бълнува цитираният по-горе коментатор!

Такава е реалността в началото на XXI-я век, такава ще е реалността още непредвидим брой години. Според критериите, с които днес съдим, не може да се види  и най-малката възможност това положение да се промени.

Кои са двете огромни държави извън единствения център на неотразима мощ? Русия и Китай, разбира се. Но щом са извън, къде са? Никъде. Това е отговорът. Така, бидейки сам, Китай може още доста години да не почувства сигурността си застрашена. Той изживява продължителен период на стремителен възход, а и заплахата няма откъде да дойде. С Русия е различно. Не само, че в самата федерация има още центробежни сили, но и свръхнаселеността на грамадния съсед от изток е като тъмна сянка, която все по плътно ще надвисва над безлюдния Сибир. Къде, следователно, е логично Русия да погледне за повече сигурност? Толкова е просто: няма къде другаде, освен на запад.   

А на запад са Европейският съюз и НАТО. Логиката за бъдещата насока на руските търсения на повече сигурност е необорима. Въпросът е доколко самата Русия ще е готова не само да я осъзнае, но и да започне да действа. Защото Русия може да дава знаци, че иска, но трябва и ЕС, и НАТО да се убедят, че мястото на Русия е при тях. Ще е необходимо много дипломация и много, много време.

Но Русия като че ли се опитва да сложи начало на процеса. По типично руски маниер обаче - най-лошият възможен. Пак с комплекса си за малоценност напред. Пак с природните си богатства, като средство за рекет. Пак с репчене да не бъде подценявана. Пак с идиотски изявления на генерали. Путин дигна шум до Бога за десетте американски ракети-прехващачи на вражески ракети с малък радиус на действие, макар отлично да знае, че за неговите дългобойни чудовища “Топол” те са все едно със сачми за пъдпъдъци да застрашиш танк. Русия излезе от Договора за обикновените въоръжени сили в Европа и единственото, което постигна, бе на запад да се питат дали иска нова студена война. И с право се чудят, защото и за глупака е ясно, че ако се стигне до нещо такова, пак Русия ще е губещата. Но вероятно в Кремъл са решили, че колкото по-курназлийско е руското поведение към Запада, толкова по-лесно ЕС и НАТО ще приемат да разговарят с тях, като с равен.