Културата е в криза. Медиите са несвободни. Политиците са некадърни. Три прости твърдения за българската реалност, които изглеждат толкова аксиоматични, че чак са се превърнали в клишета. Затова и просто си ги повтаряме, без да направим нито крачка към това да ги променим. И не само не ги променяме, но и ги употребяваме още, и още - знаем, че повредата е в нашия телевизор, но искаме по-голям.

Ще обясня “синдрома на по-големия телевизор” с един пример. Мой приятел наскоро обзаведе своя нов дом - с много труд, вероятно с лишения, с помощ от приятели, доколкото е възможно. Вълшебно място, направено с любов и много вкус.

Сега, когато моят приятел посреща гости, всеки се спира на нещо от интериора, което му прави впечатление - “страхотно сте подредили кухнята”, “чудесно сте решили хола”, “харесва ми как сте комбинирали столовете”. Но всички, абсолютно всички, отбелязват следното: “е, обаче със сигурност трябва да си вземете по-голям телевизор”.

А в рамките на час след това поне един от присъстващите, стоейки пред сегашния немалък екран, подава добре познатата реплика “Може ли да сменим канала?”.

Така направихме и с гостуването на българската култура в най-големия музей в света - Лувъра. Взехме най-големия възможен телевизор и решихме, че не е от значение какво предаване ще пуснем и дали ще си платим на всички участници. После някой надигна глас, друг даде нов довод и машината се завъртя.

Тогава ресорният министър направо поднесе на тепсия в студиото на “Тази сутрин” готов прототип на прословутата фраза на Радой Ралин за страха от културата на министъра.

Макар да имам мнение, няма да взимам отношение по това кои журналисти са били част от делегацията и дали са отразили ли културните събития, за които са били поканени (не че второто е маловажно, напротив), нито за това кои бизнесмени са присъствали (те така или иначе вероятно са си платили доста сериозно спонсорство за случването на изложбата).

Чудно ми е обаче дали са била поканена например Аксиния Михайлова, спечелила преди месеци престижната френска награда „Аполинер” за стихосбирка, написана и издадена направо на френски език, или авторът на преведената буквално преди седмици във Франция “Физика на тъгата” Георги Господинов или пък талантливите 10-годишни пианисти Хасан и Ибрахим Игнатови?

Можете да се досетите за още поне 5 имена, които заслужават признанието на българските институции за това, което правят за културата ни в световен мащаб. Защото не министърът, а точно тези хора създават реално “културната програма”, която ние наблюдаваме на своя явно недостатъчно голям телевизор. Това прави и хористът Георги Петров и има пълното право да бъде омерзен от отношението спрямо неговото желание трудът на колегите му да бъде оценен.

Няма значение, че “четирите човека”, които “ореваха орталъка” на Вежди Рашидов, всъщност се оказаха стотици, осигурили му 8 кг жълти стотинки в четвъртък вечер. Има значение, че министърът на културата си позволява с нескрита симпатия да нарича в национален ефир с умалителни имена хора, сочени за водещи играчи в незаконната търговия с антики у нас.

Няма значение, че протестиращите пред Министерството на културата срещу поведението на Рашидов бяха 500 души, а не 50 000, колкото се събираха на първите протести срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през 2013 г.

Има значение, че този протест се случи точно на 23 април, Световния ден на книгата и авторското право. Дори да е било случайност, това е един от малкото дни в годината, посветени на изкарващите прехраната си с интелектуален труд. Точно тези хора, резултатите от чиято дейност не могат да бъдат докоснати, имат правото да не остават недооценени и да не се оказва, че министърът се е смилил над тях, давайки им например шанса да пеят в Нотр Дам.

Рашидов настоява да бъдем горди? Получаването на хонорар за изпълненията си, вдигнали на крака на цялата публика в парижката катедрала, би бил чудесен начин хористите да бъдат горди. Поднасянето на лично и премерено извинение от очевидно сгрешил министър на културата вместо разпространяването на подготвено от съветници писмо до медиите би направило всички нас, гражданите, една идея по-горди. И не защото проблемът е в неполучените хонорари - никак даже, а е в арогантността, с която един министър се отнася към хората от своята гилдия. И в това, че вместо да се възползваме от отворилия се шанс на подобна сцена, ние го изиграхме по системата “да отбием номера”. Сега ни се иска да сменим канала, но не можем.

Всъщност, колко голям трябва да стане един проблем, за да бъде видян добре от всички? Можем ли да вярваме на малък брой хора, когато го посочват с аргументи, или трябва да ги игнорираме само защото са малко или някой очевидно свързан с проблема твърди, че са компрометирани? И трябва ли да се задоволяваме с посредствени резултати, когато можем да имаме качество?

На поста министър на културата е имало страхотни хора, с чудесно поведение и признание от обществото и подкрепата на всички гилдии. Защо това да не се случи отново?

Истината е, че нямаш нужда от по-голям телевизор, ако на него ще гледаш само български футбол, крадени филми и чалга канали, пък били те и с “ултракачествена 4К-картина”.