Този месец най-после в Русе откриха голямата спортна зала, която десетки години бе „вечният строеж“ в града край Дунава. Залата с 5600 седящи места е замислена още през 80-те като спортно-събитиен оазис в иначе позанемарилия спорта град и се превърна в част от амбициозната поредица от новопостроени зали из цялата страна. Столичната Арена Армеец „повлече крак“, след това се случиха и новите съоръжения в Пловдив и Ботевград, както и разширяването на Двореца във Варна. Някъде там, между залите, миналия футболен сезон стана факт и обновяването на сектор В на стадиона на Лудогорец, или така добре познатата „Трибуна Моци“, която има почти магическото свойство чрез празните си места да превръща обикновени хора в олигофрени.

„Ще строим стадион, с яки бетонни сектори...“, нещо такова в края на миналата седмица каза не поетът, а един от сочените за собственици на футболния Левски. В момента на Герена кипи бурно строителство на сектор А, а щом ложите, музеят и козирките са готови, „сините“ шефове ще се насочат и към сектор Б, който щял да бъде срутен, за да може на негово място да изникне модернизирана трибуна с феншоп и заведения за бързо хранене. В медийните публикации имаше и отговор на основния въпрос, а именно за финансирането на строежа – формулата щяла да бъде сходна на настоящата с приходите от билети, които „плащат сметката“ към строителите.

Какво е общото между всички изброени спортни съоръжения, между техния строеж и тяхното бъдеще? Верният отговор е отношението между частника и държавата – тя тайно или явно услужливо плаща сметката на малцината избрани, а след това още по-услужливо се оттегля от иначе заслужените приходи и постъпления. Един път директно чрез делегирани бюджети и „инвестиция в спорта и дълголетието на нацията“, друг път подозрително „под масата“ или с правилната дума на правилните хора...

Нека започнем отзад напред или от столичния квартал Подуене. Реконструкцията на Герена започна през 2012, когато козирката над сектор А бе взривена, а амбициозните планове бяха тотално обновената трибуна да бъде открита за 100-годишния юбилей на клуба в средата на 2014. Последното не се случи заради финансовата криза в клуба, невъзможността на собственика Тодор Батков да финансира проекта и променените отношения със спонсорите от Мтел, VTB Capitаl и др. Сега, три години и половина по-късно, строежът все още не е готов, но на стадиона кипи усилен труд, а изпълнителите от Главболгарстрой и Автомагистрали Черно море явно получават траншове от оценявания на близо 15 милиона лева ремонт. Или са получили гаранции от клуба, неговите собственици, приятели или гаранти, че плащанията ще постъпят в срок...

Миналата година по същото време Левски си постави за цел един милион лева от билети, а до момента никой не е обяснил дали целта е постигната. Сега да направим една бърза сметка – според данни за миналия сезон, на всеки мач на Левски има около 2000 зрители (ако трябва да сме точни, заради слабата игра, втората шестица и наказанията, малко под 1700). При средна цена от 10 лева на билет, това прави не повече от 20 000 лева на домакински кръг или не повече от 360 000 лева за цялото предстоящо първенство. Ако добавим още няколко сериозно посетени гостувания и няколко мача за Купата, сметката може би ще надмине 500 000 лева. И това е, ако приемем, че клубът няма абсолютно никакви разходи за провеждането на мачове или поне не ги плаща „от същия джоб“, в който прибира парите от билети. Всеки може сам да отговори на въпроса дали подобни приходи могат да обезпечат настоящия ремонт, че и предстоящия по-евтин такъв. Неслучайно из противниковите футболни лагери веднага започнаха да се чуват слухове за конкретната схема за финансово обезпечаване, свързваща новите собственици на клуба, сенчестите им ръководители, изпълнителите, спечелените обществени поръчки и натиска от близки до политическата власт фигури, лобита и фирми.

Оставаме на футболна вълна и отиваме в Разград – „Бижуто на Делиормана“, Трибуна „Моци“, събра целия политически елит за съчетаването на няколко повода, сред които шампионската титла на Лудогорец, новата 3000-местна трибуна, концерта на Цеца Величкович и още няколко не толкова значими събития. Тънкият момент в историята е, че строежът е платен почти изцяло от Община Разград (с делегиран бюджет от държавата), изпълнен от свързана със собствениците фирма и представен като „първа стъпка“ от модернизирането на стадиона в Разград и евроамбициите на клуба. Какво се случва няколко месеца след „рязането на лентата“ – официално бе обявено, че Община Разград плаща сметките за ток, вода и отопление на стадиона, а разширяването и модернизирането на останалите сектори на Лудогорец Арена е забравена тема, особено след последните евроуспехи на българския шампион. Ясно е, че грандиозна инвестиция в стадион в Разград не е най-мечтаният начин един богат българин да си изхарчи парите, особено след като на стадиона ще играят най-често Славия, Монтана и Пирин, но пък същото би трябвало да важи и за общинския (разбирай държавния) бюджет.

Случаят със залата в Русе е малко по-различен – проблемът там е, че заради проточилия се с десетилетия строеж (39 години, ако трябва да сме точни), днес всички замесени са стигнали до нивото „хайде да я завършим, после ще му мислим“. Държавата е дала десетина милиона от своя бюджет, общината е инвестирала още няколко чрез апорт и право на строеж (и се е отказала от неустойки и бонуси при финализиран проект за милиони евро), а частният инвеститор има най-голям дял, възлизащ на близо 40 милиона лева. Важно е да отбележим, обаче, че голяма част от тези пари не са директни вложения, а кредити със залог... залата. Тоест след като вече премиерът (по стара традиция с поне двама министри) преряза лентата, залата трябва да се самоиздържа в името не на печалбата, а на собственото си оцеляване. Какво ще се случи, ако споменатите от собственика „0 до 2 събития“ месечно не „плащат сметката“ – инвеститорът ще се окаже с едно неуспешно бизнесначинание, банката (разбирай кредиторите) ще вземат залата, а общината... е, това са дребни детайли.

Не ме разбирайте погрешно, завършването на залата в Русе е нещо чудесно за града и истински се надявам да е успешен модел и като бизнес, и като локация. Същото важи и за стадиона на Левски в София, за залите из страната (сега се строи и нова в Бургас), за ремонтите из стадионите в цялата страна, за подпомагането на Берое... С всичко това държавата помага на спорта. Но е нормално, когато двама плащат сметката, да са заедно и на предястието, и на десерта, а не само в слагането на масата. В крайна сметка в кой спорт и в кое съоръжение да се инвестира е въпрос на държавна политика и е изцяло субективно решение. Единственото важно нещо е тези решения да са взети „на светло“, с ясни планове и обосновки, оценяващи ролята на всички страни и да са обвързани с конкретни резултати, приходи или инвестиции.