Ще да е било около началото на 70-те. Повика ме главният директор на БТА и ми възложи да се срещна, а след това да придружавам и да превеждам на кореспондента на американската информационна агенция “Асошиейтед прес” в Югославия (забравил съм му името, но това няма значение). Идвал на тридневно посещение в Народна република България като упълномощен представител на АП, за да преговаря с ръководството на БТА по условията на нов договор (старият изтичал) за двустранно сътрудничество. Бил сърбин по народност.   

Видях се с колегата във фоайето на хотел България. Беше като излязъл от страница на мъжко модно списание – костюмът, ризата, обувките, вратовръзката бяха безупречни, очевидно купени не от “ширпотреба”, а от бутик. Строен, с хубаво гладко избръснато лице и лула в устата, от която се извиваше синкав дим с аромат на кумарин. На всичкото отгоре ми говори без запъване на безупречен и с оксфордско произношение английски - изобщо не е възможно да познаеш, че матерният му език е друг. Помислих си, че сигурно с подобна интонация и изражение на лека досада говори един “сър” на своя бътлър.

Видях се някак отстрани и не се харесах.  

Това чувство за малоценност и до ден днешен не мога да забравя. Та това беше сърбин, по дяволите, какво ми разиграваше фасони! Из нашите ширини, където най-масовата напитка беше бозата, където и да идеш от Адриатика до Черно море и се върнеш две поколения назад, няма как да не стигнеш до потури и цървули. Нали си знаем хала! А тоя джентълмен май сам бе повярвал в ролята, която се опитваше да играе. Реших да го изкодоша и нарочно го попитах дали не мисли, че можем да опростим нещата, ако аз му говоря на български, а той на мен на сърбохърватски и че може би така по-добре ще се разбираме. Нула впечатление. Изобщо не схвана иронията.

“O, no my friend…sorry, I forgot your name…" Бочаров, рекох. “A yes, excuse me…but let’s stick to the language we both know. As far as I am concerned, I find it easier to think in English”.

(О, не, приятелю, извинявай, забравих ти името, а, да, прощавай, но нека се придържаме към езика, на който и двамата говорим. Колкото до мен, по ми е лесно да мисля на английски).   
 
Туш! И аут! Хвърли ме, както казват, в оркестъра.

Разправям ви случая, за да внеса малко колорит в онова, което искам да изтъкна. По онова време у нас уравниловката на ниво махленска бакалия с празни рафтове и българско производство на костюми и панталони с крачоли тип "чакам наводнение" съжителстваше със специалния валутен магазин Кореком, предназначен за изгладували доларчетата си гурбетчии. (Най вече в Либия, разбира се.) Уж лъскави западни стоки в Корекома, но и те купувани ангро от битпазари. Въобще, ако трябва да сравняваме “народната република” България тогава, с Титова Югославия (да не говорим за София с Белград) откъм тази страна на живота – доходи, заплати и пенсии, качество и асортимент на стоки, естетика на градска среда и пр.,

нашето си беше пълна скръб.

Къде ще се сравнявам аз, с моята редакторска заплата, с тоя изтупан палячо. Ами че в Белград и Скопие магазините бяха фрашкани с всичко, което можеше да видиш и във Виена. Нощем улиците в града бяха осветени от мощни лампи (без нито една изгоряла), рекламите бяха все едно многоцветна феерия, в кината можеше да гледаш наградени с "Оскар" американски филми, ресторантите и кафенетата бяха пълни с една очевидно разкрепостена младеж. (Знам, защото по едно време и ние с жена ми успяхме да отидем за три дни до Белград на гости на Сашо Алексиев, (кореспондент на БТА тогава в Белград). Контрастът с нашенското застояло блато и липсите беше потресаващ. Но закономерен, естествено. Защото Югославия беше извън така наречения “социалистически лагер, беше част от Движението на необвързаните, Йосип Броз Тито въртеше търговия с цял свят. Сърби, хървати, словенци, македонци, босненци, черногорци можеха да пътуват свободно, караха застави, фиати и фолксвагени, а не запорожци и москвичи, от портмонетата си вадеха и размахваха долари. Даже от Скопие идваха с автомобилите си у нас да напазаруват по пита кашкавал, защото им излизало евтино, но бързаха след това да се приберат. Не тичаха в сняг и дъжд в пет сутринта към пуснатите кепенци на магазините, за да чакат на опашка продавачът да благоволи да дойде на работа, ами плащаха и си прибираха питите откъм склада. Да, сгъстени са цветовете на това описание, но такава беше реалността. Като качество на живота България по онова време можеше да се сравнява само с Албания, не се доближаваше до която и да било от републиките на Югославия, а най-малко пък със Сърбия. Защото бяхме Изток. Те бяха “оттатък”.

А вижте какво доживяхме!

Обрат, какъвто ако можеше например някой да приспи тогава надутият сърбин и да го събуди днес тук пред статуята на Св. София на площад Св. Неделя, нашият човек сигурно би получил инфаркт. Само помислете къде отидохме ние, опърпаните и с подтиснато самочувствие българи и къде пък изостанаха нафуканите сърби! Не говоря, разбира се, за разлики във външната страна на живота (ако мога така да се изразя) - и там, и тук хората по улиците си приличат. Но България и Сърбия, като държави със своя относителна тежест в международния живот, като перспектива за развитие – между нас зее вече бездна? Защо стана така? Как си разменихме местата?

Тук именно е поуката. Това е обицата, която трябва да ни тежи на ухото. Защото както сърбите сами се закопаха, тъй и ние като нищо можеше сега да сме на тяхното дередже. Да ни чакат години и години живот в задния двор на Европа, вън от гарантиращи сигурността ни организации, да сме лишени от преимуществата на глобализиращия се свят? Те допуснаха НАТО да ги бомбардира. След като дадоха стотици хиляди убити по време на нацистката окупация. Защо? Защото ги управляваха политици, които така и не бяха разбрали в какъв свят живеят. Защото си бяха въобразили, че могат да колят и бесят и че никой няма да ги пипне.

Защо така фатално сгрешиха?

Вината, която ще има тепърва да се изкупва десетилетия напред, е у управниците и е персонална – носителите й не могат да бъдат сбъркани. Но нали някой ги е избрал? Нали някой е гласувал за тях? Казват, че народът никога не е виновен за нищо, защото вината не можела да е колективна. Не е вярно, според мен. Защото народът, тоест гласоподавателят, може да бъде заблуден, може да бъде подведен да повярва в някаква велика лъжа или глупост. Но това, че масово се е подал на внушенията на екзалтиран психопат, пресметлив гангстер, лицемерен популист или наивен утопист не го освобождава от отговорността за собствената му съдба. Съседите ни от запад сега плащат и ще продължат да плащат за масовото си високомерие, плод на глупавата (да, именно глупавата) заблуда на Милошевич, че може да прави етническо прочистване, а свободният свят ще си затваря очите.

А днес в Украйна май сме свидетели на нещо като повторение на глупостта, макар и реакцията на свободния свят да е още във фазата на санкциите. Но ако суперпровокацията към международния правов ред със силовото анексиране на отрязък от територията на съседна държава продължава, как мислете, че общността на развитите демокрации ще постъпи?