В края на миналата седмица стана ясно, че поне за една година в един от любимите на масите спортове България изобщо няма да има национален отбор. Макар така поднесена новината да изглежда абсурдно (защото за радост или съжаление нацията ни няма как да бъде разпусната), на управителния съвет на федерацията по баскетбол се взе решение мъжкият представителен отбор да не се събира изобщо, да не харчи излишни пари и да не ни представя никъде.

Последното е следствие от слабото представяне на отбора и факта, че националите не успяха да се класират за европейското първенство през 2015 година. А според новата програма и баскетболния календар догодина няма да има и квалификационни мачове за следващия цикъл. С други думи единственият шанс за изява са контроли, лагери и демонстративни мачове – все ключови събития, свързани с изразходване на бюджет, минимално количество публика и още по-мижава полза за тренировъчния процес и развитието на тима.

Докато националният отбор ще преживява своята „нулева година“ в чистия смисъл на думата, клубовете ще си играят (с противоречив успех, поне що се отнася до интригата в родното първенство и представянето на Лукойл, Левски и Рилски спортист съответно в ЕвроЧалъндж къп, Адриатическата и Балканската лига), а масовият аматьорски баскетбол ще се радва на все така познатия подем. Хората, които обичат играта, събрани в любителски лиги, първенства, турнири или просто за удоволствие са запълнили графиците на залите из страната, а през лятото всяка квартална „клетка“ или училищен двор си има своята баскетболна тайфа. Има ли връзка с представянето и изобщо развитието на националния отбор? Хм, няма нужда изобщо да мисля по въпроса – връзката липсва, а клишетата, че не можем да си позволим компромис с „върха“, за да не страда основата на пирамидата са повече от безсмислени.

Даже да не гледаме толкова развитието на масовия спорт, позитивните примери от клубното първенство също не са малко – публиката бавно се връща в залите (и не говоря за лумпените, чието място не трябва да бъде там), Лукойл Академик дълги години беше „бяла лястовица“ на родна сцена и в Европа, тази година „пожизнените“ шампиони бяха детронирани, тоест налице е и конкуренцията в родния елит. Съживяването на ЦСКА (макар и от децата), възходът на Берое, Ямбол, Русе, Варна (независимо дали в НБЛ и в „А“ група) – все силни „баскетболни“ доскоро в дълбока летаргия, също говори за „позитивен тренд“. И насред всички тези розови сценарии федерацията обявява „нулева година“ за представителния ни тим. Глупаво решение, грешен тайминг и бягане от отговорност ли е това?

Не и на трите части от въпроса – точно по този начин в предстоящата година всички свързани с баскетбола ръководители ще имат достатъчно време да помислят какво, защо и как да променят, за да се реформира спорта и да има нужните резултати и на национално, а не само на масово и клубно ниво. Даже мога да отида по-далеч – защо „нулевите години“ да не се превърнат в обичайна практика при спортове, които някога са били ключови, развивани и много важни, а днес едва кретат? Точно една такава година може да позволи на функционерите, иначе „зомбирани“ в спортни календари на елитни форуми, да погледнат към площадката на двора и да обърнат внимание на „новите поколения“ от играчи и публика. Баскетбол, волейбол, сезонните спортове, „отрупаната с успехи“ атлетика – списъкът може да стане изключително дълъг.

И за финал – да, защо не. Това е отговорът на въпроса, който със сигурност вече сте си задали – приложимо ли е това за любимия ни футбол? Твърде амбициозно е да говорим за тотално зачеркване на националите ни, а и програмата за квалификации е доста амбициозна и свързана с рейтинги и точки, но пък ограничен екип от скаути и млади момчета от родното първенство, които „да уплътняват“, „започват“ или „завършват“ поредните загубени квалификации, давайки шанс за почивка и равносметка, може да е добро решение. Или поне едно добро начало, защото е логично развитието да започва някъде след нулата.