Един безпричинен ритник срещу нищо неподозираща жена, който не успяваме да припишем на чужденец или малцинство, става повод за диагноза. И когато разбрахме, че младежът наистина е бил диспансеризиран, всичко си дойде на мястото. По-сложно беше с бияча от родилното, дето искал плацентата на детето си.

В първия момент, естествено, го кретенизирахме, защото, съгласете се, кой нормален човек ще иска плацента? Потекоха онлайн-размишления за това какво точно иска да прави с нея – ще я яде ли, както правят много млекопитаещи, ще я пази ли, за да завещае стволови клетки на детето си. Някои се впуснаха да проучват въпроса и откриха, че в САЩ била разпространена практиката плацентата да се суши и капсулова, а после да се пие за магическо възстановяване след болести. И, забележете, едва когато се появи хипотезата, че тук може да има зъл (търговски) умисъл, потребителите почнаха да де-кретенизират насилника и да го обявяват за злодей.

Лош или луд – ето дилемата, коментира Ивайло Дичев в „Дойче веле”.  

И не е лесно да решим коя от опциите съдържа повече хуманизъм. Кога сме по-щадящи: когато кажем, че даден политик е корумпиран, некадърен и властолюбив – или когато просто му поставим диагноза и така го извадим от нашия свят. Сещате се за един лидер, чиито публични изяви едни посрещат със сложни конспиративни интерпретации за това какво точно цели с този театър, а други просто махат с ръка – пак влезе във фаза. Май все пак първите с омразата си го уважават повече, не мислите ли?

Според едно интернет-поверие, проблемите на нашата държава ще се решат от само себе си, ако политиците започнат да се подлагат на тестове за психично здраве. И ако това ви звучи като шега, за учителите не е съвсем така, защото през октомври миналата година Министерството на здравеопазването прие наредба за периодическа проверка на „заболяванията и отклоненията“ посредством т.нар. психотестове.

Какво не се изговори оттогава – от веднъж годишно минахме на тестуване през пет години; даваха се примери за учители, които пият, за учители педофили, за преподаватели, прегрели от нервната работа с подрастващите. Но наредбата така и не е отменена, което дълбоко обижда учителското съсловие. Както каза лидерката на учителския синдикат Янка Такева – ако е така, значи трябва да се проверяват и лекарите, и журналистите, а в последна сметка и самите чиновници в Министерството на здравеопазването, нали така?

Представете си едно такова общество, в което всеки непрекъснато трябва да доказва своята нормалност. Боя се, че то не е далеч от представите на средния българин, който днес живее с усещането, че нищо не е както трябва.

Не може повече нещата да вървят накъдето си искат, трябва някой да наложи ред.

С възрастта човек започва да отлита по свои си психически тангенти. Българското общество застарява, хората се окопават в идиосинкразиите си, все по-нетърпимо става различието на другите наоколо – дебили, ненормални, идиоти…

Е добре, въвеждаме психотестове за депутати, учители и в последна сметка – за да няма обидени – за всички. Но кой (ако перифразирам Ювенал) ще тества самите тестващи?

Психиатрията рискува да добие статут на безконтролна власт, а това със сигурност няма да ни излекува от подозрението, точно обратното дори. И само си представете как ще очакваме поредния психотест; представете си страха, че тайнственият човек зад бюрото може да постави чавка в графата „отклонения“, с което да сложи край на професионалния ни живот.

Разбира се, ще има обществен натиск за прозрачност и в резултат от това всеки от нас ще се разхожда с документ за нормалност, може би изразена в проценти.

Съвсем просто е всъщност

Вижте, работата ми се вижда съвсем проста. Всеки колектив много добре усеща кой от членовете му дава фира, на кого трябва да се помогне и кой следва да се насочи към медицинска помощ.

Бедата е, че този човешки механизъм очевидно вече не работи и затова търсим да го заменим с някаква машинка.

Няма сила, която да ни отърве от депутат, който започва да прегаря медийно. Няма как университетски преподавател да бъде насочен към по-ранно пенсиониране. Същото важи за чиновника, за сестрата, за катаджията. Колективът не може да се освободи от болния човек – и ето, че на помощ идва медикализацията: ако успееш да вкараш човека в съответната графа, ще можеш да се освободиш от него и да вземеш някой читав.

Не казвам, че хората по-лесно трябва да се уволняват, а че това трябва да става по човешки мерки, не чрез диагнози. Шизофрения или епилепсия са тежки заболявания, които, разбира се, са противопоказни за много професии и едва ли могат да се констатират от неспециалисти. Но характеровите отклонения от типа на психо- и социо-патите са ясни за всеки човешки колектив, също както и различните „психични и поведенчески разстройства, дължащи се на употреба на психоактивни вещества и злоупотреба с алкохол”.

А що се отнася до „разстройство на сексуалното влечение“, то се констатира от друг тип органи при извършване на престъпления. Парадоксът на подозрението е, че проверките не го отстраняват, а точно обратното – усилват го.

Няма как да живеем нормално, ако непрекъснато търсим у хората наоколо знаци на лудост. Само си представете какви съдебни процеси ще има, когато някой директор реши да използва резултатите, за да се отърве от служителя си, какви обвинения в корупция срещу психолозите…

Впрочем, никакви психотестове няма да има, освен, разбира се, ако някой не е взел пари да ги разработва и трябва да се отчита.

Но е препоръчително да сдържаме тия импулси, които ни карат да изхвърляме другите от света си. Защото от тяхна гледна точка другите сме ние.

Автор: Ивайло Дичев, „Дойче веле”.