След като руски самолети бомбардираха антиправителствени сили в близост до сирийския град Хомс през миналата седмица, висш американски служител ми се оплака, че „това , което Русия прави в Сирия, не е опит да унищожи „Ислямска държава”, не е и остарялото мислене на „реалполитик”. Не е дори циничен опит да се опита да ни накара да забравим Украйна. Путин просто иска да ни нарани”.      

Това разбиране за Русия като „пречеща сила”* е широко разпространено във Вашингтон днес. Дали Русия участва в Сирия само за „спорта” да гледа унижението на президента Обама? Дали накърняването на оценката за силата на Америка е единствената цел на руското „пречене”, коментира политологът Иван Кръстев в своя статия в „Ню Йорк Таймс”.

По-точно би било да кажем, че Кремъл влезе в Сирия по педагогични причини. Москва иска да предаде на американците ценен урок. САЩ трябва да са подготвени да се намесят във всяка гражданска война, породена от „проблемна” революция, която е била вдъхновена от възвишената им реторика. Ако ли пък не – да спрат да обясняват на хората, че трябва да се вдигат на бунт. „Осъзнавате ли какво направихте?”, е най-запомнящата се фраза от речта на президента Владимир Путин пред Общото събрание на ООН.

В ситуацията в Сирия може и да има елемент на „реалполитик”, но става дума и за две гледни точки за света. Разликите между Путин и Обама могат да бъдат сведени до две противоположни теории за причините, довели до днешната нестабилност в света. Америка вижда глобалната неустойчивост като резултат от отчаяните опити на шепа авторитарни диктатори да запазят обреченото статукво. В същото време Москва обвинява Вашингтон в мания за демокрация.

Ако Съветският съюз призоваваше пролетариата от всички страни към обединение, то днес Кремъл призовава правителствата по света към обединение – всякакви правителства. Историята наистина е „ирония в движение”. Русия, наследникът на СССР, се е отказала от властта на народа.

Според някои от популярните книги за Октомврийската революция в Москва Ленин и неговите съратници не са предвождали народно въстание, а са предизвикали държавен преврат. Според тези издания бунтът им е бил „проектиран” отвън –  и тук имате избор – или от германския Генерален щаб, или от британските разузнавателни служби. Всеки път, когато хората искат властта, цялостната политическа ситуация се влошава. В центъра на кремълската вселена, която е доминирана от несигурност и страх за бъдещето, стоят лоялността и стабилността.

Москва не се интересува нито от Сирия, нито от Украйна, а от Централна Азия – регион, част от постсъветското пространство, където авторитарните лидери застаряват, икономиката стагнира, милиони младежи са безработни и искат да емигрират, а радикалният ислям е във възход.

Русия се възприема като гарант на стабилността в региона и се притеснява от повишаване на напрежението в областта. Ситуацията в Централна Азия днес напомня на Кремъл за Близкия Изток преди десетилетие. Дали Сирия може да научи САЩ да си мери приказките и „да си гледа работата”, при възникването на следваща криза?

Освен че иска да преподаде урок на Америка, Путин иска и да привлече вниманието на Европа, която е заета със собствените си проблеми - залята от бежанци, уплашена от потенциалния възход на радикалния ислямизъм и от демографското си бъдеще. Довчера Европейският съюз се надяваше да преобрази своите съседи, a днес се възприема като заложник на идеите си.

Путин иска да убеди Европа, че колкото и брутален да беше режимът на Муамар Кадафи, той имаше желанието и капацитета да предпази границите на Стария континент - нещо, което младите демокрации не могат да направят.

Готова ли е разклатената Европа за подобно съобщение?

И да, и не. Повечето европейски лидери вярват, че сътрудничеството между САЩ и Русия е единственият път към разрешаване на конфликта в Сирия. Те искат Москва на тяхна страна. Много европейци обвиняват хиперактивността на Джордж Буш и бездействието на Барак Обама за вълненията в Близкия Изток днес. Те се надяват да се завърнат дните от Студената война, когато, както историкът Джереми Сури каза, „лидерите изоставиха надеждите си за политическа промяна, за да се потушат вътрешнополитическите предизвикателствата, пред които са изправени”.

Това поне е „хипотезата на Путин” – Европа ще приеме една по-силна Русия като гарант на сигурността, дори и цената за европейците да е отстъпление от ценностите и амбициите им.

Може ли Путин да оправдае очакванията? Неговият призив за абсолютна стабилност е привлекателен за емоциите, но е непрактичен. Ако „усмирителната риза” на Студената война беше достатъчна да накара Съветския съюз и САЩ да се договорят за намаляване на напрежението, то в днешно време това не би могло да се случи. Светът вече не се определя от разделението Изток – Запад. Социални, демографски, културни и технологични промени са превърнали стабилността по света в много по-сложен пъзел. Живеем в ерата на разпада.

Русия е права да не се съгласява, че това, което виждаме в Сирия, е сблъсък между едно репресивно правителство и свободолюбивите му граждани. Но също така не е вярно и че конфликтът е между легитимното правителство на Асад и шепа екстремисти, както твърдят от Москва.

Важно е да се отбележи, че голяма част от бежанците в Европа бягат не от „Ислямска държава”, а от режима на сирийския президент Асад. Оставането му на власт означава, че те ще останат в Европа завинаги.

Казано с други думи, идеята зад педагогиката на Путин е привлекателна, но не е убедителна. Ще е нужно повече от промяна в американската политика, за да спрат хората по света да се бунтуват срещу зли правителства.

--

*Под „пречеща сила” (spoiling power) се разбира сила, която би се намесила в даден конфликт, с единствена цел да промени динамиката му и да провали положените усилия за приключване на спора и разрешаването му – бел. ред.