Около 2500 момичета у нас страдат от анорексия или булимия. Това показва последната статистика на Националния център по обществено здраве и анализи. Поне още толкова млади жени са стигали до крайности в диетите. За хранителните разстройства у нас обаче рядко се говори. Какво е да се изправиш лице в лице със смъртта - с една бивша анорексичка разговаря Александра Кръстева за "Тази събота":

37 килограма - толкова е тежала Цвети в студентските си години.

- Съзнателно мога да кажа, че от 15 годишна съм във водовъртежа на хранителните разстройства.
- Какво си мисли едно момиче, когато се погледне в огледалото?
- Че съм дебела и не се харесвам. Перверзно. Колкото и по-слаб ставаш, толкова повече не се харесваш. Парадоксалното е, че се виждаш дебела.
- Буквално?
- Буквално се виждаш дебела. Тогава имах връзка с едно момче и може би, защото бях несигурна в себе си...и оттук тръгва всичко. После на 18 години започнах с разделно хранене, което не е лош режим до момента, в който не се стигне до вманиачаване. Спиране на месото, на млечните продукти, след това на готвенето и след това - на ябълки и чай. Драстично започнах да свалям последните години, защото повръщането беше ежедневно, почти 12 часово.

То е като наркотик - искаш все повече да свалиш и все повече, и все повече. Мога да ви кажа, че животът ми се е въртял само около това какво ще ям, какво няма да ям, кога ще го изям, колко да ям, как трябва да го изям. Въобще не ме интересуваше другите какво мислят.

- Вашите родители, близките ви как реагираха тогава?
- Ами честно казано тогава не се интересувах. За мен беше важно да изглеждам слаба. От време на време, когато ме заглождеше чувството на вина и имах смелостта да погледна в очите им, тогава разбирах, че страшно много се притесняват и тъгуват за мен.

Една статия във вестника буквално спасява живота на Цвети.

"Един прочит...и осъзнаване аз как се чувствам. Че се чувствам изгубена, незнаеща, търсеща себе си, но не по най-точния и правилния начин. И това някак си се доближи до болката и до тъгата, която дълбоко бях заровила в себе си.

Четох статията, цялата бях в сълзи и си спомням - имах едни кубинки, с една къса поличка, тичах към майка си и неистово се страхувах и й казах „Мамо, страх ме е, че ще умра, а не искам". Тогава разбрах, че не искам да умирам, защото преди това нямах страх от смъртта. Момичетата не се страхуват да умрат".

Осем месеца са нужни на Цвети, за да се престраши да сподели проблема с психолог.

„Кошмарът е неистов. Дори не мога да го опиша с думи. Имало е моменти, в които ми е идвало да се самоубия в буквалния смисъл на думата. Удряла съм си главата в стената, за да излезе тази натрапчива мисъл от главата”.

Връщането към живота се оказва далеч по-трудно, отколкото Цвети предполага.

„Колкото повече ти се връща апетитът към живота, толкова и апетитът към яденето. И тогава започнах повече да консумирам. Навлязох в булимичния период - с прекаленото тъпчене и по-честото повръщане. Но това не ме спря. Бях абсолютно и категорично решена, че искам да живея”.

След повече от 10 години буквално гладуване, Цвети вкусва нормална храна.

„Домати с моцарела. И се чудех как ще го ям сега това. То не влиза в моя план-график. И тогава всъщност разбрах, че аз нямам проблем с храненето. Аз имам проблем с взаимоотношенията със себе си и със света около мен. И всъщност трудното тогава започна”.

Днес Цвети работи като психолог. Помага на момичета с хранително разстройство повече от 10 години.

- Всъщност един от въпросите, които си зададох на 11 беше „Какъв е смисълът на моя живот?"
- Отговорихте ли си тогава?
- Тогава не, сега вече си отговарям. Знам, че искам да помагам на момичетата си. Искам да провокирам в тях да си задават въпроси и да търсят пътя. Те са ми като деца, аз ги обичам, карам им се. Държа ги за ръка.
- Кое е първото, което им казвате?
- Здравей, как си? Как се чувстваш?
- А какъв е отговорът, който получавате?
- Добре.

„По мое време, когато аз бях болна, казваха, че това е глезотия. И беше ужасно, защото няма как да обясня на хората, че аз въобще не се глезя. И вътрешната борба е много голяма.

Анорексията е липса на апетит към живота. Лишавам се от храна, но се лишавам и от живота”.

Случаите на хранителни разстройства в България са все повече, а най-уязвими са момичетата в тийнейджърска възраст.

Затова Цвети съветва родителите:

„Да чуват децата си. Да ги чуват, не да слушат...Да отделят 10-15 минути и да попитат наистина „Как мина денят ти днес? Как се чувстваш? Имаш ли нещо да споделиш с мен?"

- Можете ли да кажете, че вече не е останала нито следа от този период?
- Не, не мога да кажа такова нещо. Ще ги излъжа, трябва да излъжа и себе си. В моментите, когато имам някакъв проблем, емоционален, забелязвам как се отдръпвам от света и как спирам, не разбира се буквално, да се храня, но намалява. И тогава си казвам „Стоп!"...Това е обица на ухото за цял живот.

- Какво трябва да си каже човек, когато се погледне в огледалото?
- Обичам се и се приемам такъв какъвто съм.