„Красив ум”: Интервю в "тайната градина" с Галин Стоев
Вяра Деянова разговаря с българския режисьор
  • Последни
  • Най-четени

Коментари: 0
  • 1
    0
2111496535.jpg

Има хора, които няма как да не се превърнат в личности, а когато това се случи, ще ги познаете по това, че остават нормални хора.

Истинско доказателство, че талантът няма паспорт. Днес е първият българин, директор на театър в Европа. Галин Стоев управлява театъра в Тулуза, режисира постановки и у нас, режисирал е и по цялото земно кълбо.

Все още не знае дали е талантлив. Докато получава аплодисменти от най-претенциозната публика, решил да излезе от познатия комфорт и затова заснел филм в България. „Тайната градина” е лентата, в чийто център е едно необикновено дърво в София в градинката Кристал.

– Защо сме на това дърво?

– Защото това е митичното дърво в градинката Кристал, което снимахме в нашия филм, в една от емблематичните сцени, когато героинята Ема, и героят Филип прекарват цяла нощ, бродейки в един магичен парк, в който има и едно такова дърво. Те седят по същия начин, надявам се да седят по-убедително отколкото аз изглеждам, седейки на този клон и държейки се все едно това да е най-нормалното нещо.

– Защо решихте да снимате този филм? Филм в България, това е приключение.

– Абсолютно приключение. Аз отдавна исках да снимам филм. Понеже ползвам всяка възможност да се връщам в България, историята, сценария, тръгна от една пиеса, която е българска и е писана в България. Като прибавим към това и моята несигурност на дебютант, аз предпочитах да се пробвам в контекст, който познавам.

– Хубаво ли Ви беше докато снимахте филма? 

– Не, бях в пълен ужас. Както в момента на това дърво. В ужас и потрес от това да не падна. Снимането на филм се оказа много стресиращо. Един снимачен ден струва много, много скъпо, отговорността е толкова голяма, че човек се оцъкля буквално и се уплашва, а в същото време трябва да изглежда като много сигурен, че знае какво прави. Той трябва да управлява един огромен кораб.

Балансирах между двете, пълен ужас и страх, и вдъхновение от другата страна. И така, слепешката успях да преживея този един месец снимки, който беше много напрегнат. Но мисля, че си заслужаваше.

– Случка от снимачния процес, която няма да забравите? Нещо нелепо като нашето катерене в момента?

– О, имаше. Една нощна сцена, която снимахме дълго, напоително и мъчително в една къща, която трябваше да бъде малко като изоставена къща. Снимахме я цяла нощ и малко преди изгрев, когато всички са страшно омаломощени и искат това нещо да свърши веднъж завинаги. И сцената беше много тиха. И в тишината вече за последен път, майка и баща, дайте да го заснемем последния дубъл, пълна тишина започна да се чува куркане на черва. От което целия екип получи истеричен пристъп на смях и след това…

2111496537.jpg

– Чии бяха?

– Ами на звукаря. На този, който държи бума и който беше много гладен и не смееше да каже нищо, защото аз всичките ги пресирах. И след това едни 45 минути нищо не можехме да заснемем до изгрев, защото се кикотехме.

– Човека хапна ли поне? 

– Да, донесохме баничка отнякъде.

Имаше моменти, в които понеже снимахме на открито. Много е трудно на открито да се снима. Или трябва да затвориш цяла улица и да поставиш статисти, които да играят минувачи. Това е много скъпо. Ние използвахме истински минувачи, и когато върви кадъра и всичко е много добре, и актьорите си изиграха много добре сцената и в последния момент, ще мине някой минувач, ще се спре, ще погледне директно в камерата и ще помаха. Силни сирени на пожарна – е такива неща също се случваха много.

– Струва ли си? 

– Да. Ако приоритетите си ясни си струва. Защото произвеждането на филм, създаването на представлението, написването на една партитура, рисуването на една картина, тръгва от дълбок вътрешен жест да се самоизразиш или да изразиш това, което би искал да подариш на света. Ако го правиш за това си струва.

Тоест, съвета към всички тези свежи и чисти умове, които може би ще гледат това интервю да се фокусират върху това, което ги вдъхновява, е да не бързат да бъдат прагматици.

Добре е да бъдеш прагматик. То дори не е цел, то е средство, за да осъществиш една идея, на теб ти трябват средства, за да я реализираш. Да направиш така, че тя да слезе в материята. Когато това се превърне в цел само по себе си, човек материално да се почувства по-добре, но ще бъде дълбоко нещастен, защото празнотата вътрешната не се замества с прагматизъм.

– С какво съвременния човек запълва вътрешната празнота?

– Това е много, много голям въпрос, защото това, своето може да запълни вътрешната празнота и бездна е едно вътрешно усилие да се качиш да друго ниво на съзнателност. Да разбереш неща, които само ти можеш да разбереш и никой не може да свърши тази работа вместо теб. Това е трудно упражнение. Повечето хора предпочитат да се анестезират.

– Тази анестезия е това материалното, на което няма смогване?

– Да, да. Самият процес на доунищожаване всъщност започва тогава, когато решиш, че тази празнота можеш да я запълниш с нещо, което може да си купиш. Или с вид богатство или престиж, което можеш да демонстрираш за пред другите. И тогава някак си да се почувстваш по-особен, защото си се качил на врата на другите. Понякога жалки стратегии, за да се почувстваме по-добре, но празнотата си седи там като петно на много красив килим, което всички се правят, че не виждат, а то крещи тук съм, тук съм.

– Коя беше тази необходимост, която ви накара да си съберете багажа и да заминете за Франция?

– Аз никога не съм правил рязко прекъсване, събиране на багажи  тръгване, защото никога не съм се чувствал на нито едно място изцяло или напълно пуснал колени. Аз се идентифицирам повече с движението. Трябва да намерим стратегия, при която през дейността ни да изтриваме граници, а не да ги изтриваме.

– Как се стигна до поста директор на театъра в Тулуза? Това е изключително голямо нещо за човек от Източна Европа.

– Аз спрях да се позиционирам като човек от Източна Европа. А се позиционирах като Галин. Дадох си сметка, че самият аз имам достатъчно лични проблеми, за да поема отговорността на проблемите на една определена нация или географска ширина и тогава, след това решение, започна реалността да се пренарежда сама по себе си. Иначе аз дълго си задавах въпроса мога ли да поема такъв тип ангажимент. Но понеже в последните години успях да работя на няколко престижни сцени, всичко течеше добре до степен да започне да ме успокоява и да ми става удобно. И понеже съм законспириран истерик вътрешно и го крия много добре и си казах в какъв контекст мога да се поставя, така че да изляза от зоната си на комфорт.

Аз не вярвах, че ще се случи. Минах през един много, много дълъг и сериозен конкурс с други много сериозни кандидати и до последно не очаквах, че това наистина ще се случи. То пък взе, че се случи. Аз го приех за нещо естествено и реших да не говоря за това повече. То пък всичко гръмна. Мислех, че в България никой няма да разбере, какво толкова  е станало в крайна сметка. Директори се назначават и избират непрекъснато и навсякъде. Това, което беше приятно тук е, че усетих една позитивна вълна. Всички се обединихме около идеята, че ето ние също можем да направим нещо. Можем да се заявим. 

– Срещали ли сте се с предразсъдъци във Франция?

– Да.

– България?

– Е, тука ние сме направени от предразсъдъци общо взето. Но те са си наши, домашни и ги приемаме с нещо естествено.

– Кога си казахте „Успя, браво, Галине?

– Ами не съм си го казал още. Какво значи успях, когато си в съгласие с някакъв твой вътрешен коректив, не когато ти взимат интервю, докато си качен на клон.

Мисля, че е несериозно човек да се представя като успял. Успял спрямо какво и за какво.

  • 1
    0
Още по темата
0 Коментара
  • Най-старите отгоре
  • Най-новите отгоре