Винаги съм се възхищавал на възрожденските майстори, които строили къщите на нашите предци като кули. С гръб към улицата, където прозорци нямало и първи етаж, който бил от масивни стени, в които се спирали погледите на минувачите. Нямало шанс нашественикът – другият, да надникне в нашия свят.

В дома си българинът се чувствал сигурен, но отвъд прага му започвали другостта и опасностите. Това е наследството от робството, това е и причината домовете ни да са чисти до прага, а улицата да плува в лепкава кал. 

Защото след прага – не е наше.

„Да изчистим България заедно” е инициатива, която не цели популизъм – излезли някакви хора, за да се снимат по телевизора. Това е пример, че стотици хиляди преминават през праговете на домовете си и правят нещо за другия.

Мърсим се с думи, така както ходим в ужасна, черна лепкава кал, по описание от едноименния разказ на Елин Пелин. И едното е свързано с другото, колкото и да не ви се вярва. Средата, в която живеем е това, което се вижда, и това, което се чувства и това, което мислим и това, което правим. Така се определя и поведението ни - до прага на дома сме едни, а излезем ли навън, често ставаме други.

Кал под краката, кал в главата. Това определя дори и какво ядем и как се грижим за себе си и дори какво четем. Мирише в тоалетната, мирише и от вестника, който така и не разбираме за четене ли е, за бърсане ли е.

Калта полепва в умовете и сърцата. Тя е корупцията, покварата да крадеш от другия, а в дома си да си мислиш, че си честен и добър, само защото си оставил обувките пред прага. Ето ви още нещо характерно и наследено в народопсихологията ни – другостта е толкова чужда, че обувките често са извън къщата.

Питаме се – можем ли да изчистим за един ден България? Разбира се, че не. Но поне в един ден е важно да покажем, че разбираме, че всичко е наше и трябва да има правила. Отдавна няма робство, само някои задръжки в главите ни.