Лицата им са ярки, а животите почти невидими: Кои са „Невидимите”

Пътищата там са черни, кални. Къщите стари. Счупени прозорци, проядени дървени греди, стари каменни зидове. Тук-там пушат комините на стари печки. Две или три, защото само толкова са живите там.

Лицата им са ярки, а животите почти невидими. Евгений Димитров разказва за последните жители на малки български села. Спомените от срещите с тях той запечатва в снимки и видео, които качва в интернет. В проекта му, наречен "Невидимите" се включват и други млади българи.

Снимка: Проект \"Невидимите\"

Евгени работи в център за приобщаващо образование, а преди това няколко години е учител в училища от няколко малко населени места. Преживяното го променя. Това го вдъхновява да пътува из страната със свои приятели и да запечатва историите на хората от малки български села, докато все още ги има.

Снимка: Проект \"Невидимите\"

„Искам да покажа на градския човек всичко това, което той може би дори не осъзнава, че е ежедневие за хората от обезлюдените български села и да създадем една сетивност за това как изглежда България, която не задължително виждаме и не задължително забелязваме. Когато започна този проект, още нямах представа за това какво ни очаква и какви хора и как ние бихме могли да им помагаме”.

„Смятам, че е редно всеки един човек, живеещ на тази територия да има възможност да сподели своята история, да има възможност да разкаже своята история, особено ако става въпрос за възрастни хора, които понякога са живели в свят, коренно различен от нашия. За тези хора мълчанието е въпрос на седмици понякога. От тази гледна точка смятам, че проектът има наистина голяма човешка стойност".

Снимка: Проект \"Невидимите\"

По данни на Националния статистически институт в България има 605 села с население от 0 до 10 души. Евгени разказва за най-въздействащите му срещи.

Първата такава е със семейството на Борис от село Вихрен.

„Тогава за пръв път бях в ситуация, в която не знаех дали е редно да пиша, дали е редно да снимам, да кажа, да разкажа. Запознахме се с Борис. Жена му беше болна и не можеше да му помага в работата, което беше изключително тежко. Освен това, беше ухапана от куче – овчарско куче и то съвсем скоро. Това е село, което е откъснато. Те нямат транспорт, следователно е много трудно непосредствено след такова събитие да потърсят адекватна медицинска помощ. Погледнахме раната, дадохме й някакви насоки, но разбира се трудно можеш да направиш нещо извън болница.”

Снимка: Проект \"Невидимите\"

Друга любима среща на Евгени е тази с баба Тодорка.

„Тя е човек, който не се влияе от стереотипите, които царуват в нашето общество, да речем по отношение на ромите. Разказа ни история за това как тя няма страх да приюти едно ромско семейство, изпаднало в беда и осъмнало в това село. Животът й там не е никак лесен, въпреки това, обаче тя се справя и не се оплаква.”

Снимка: Проект \"Невидимите\"

„Опитваме се да показваме нещата такива, каквито са и, да, има тъга, има самота, но има и много щастие и много радост.”

За Евгени българското село е извор на мъдрост. Завръщане към истинското. Той подканва всички млади хора да отделят по няколко часа от своя ден, за да направят по-пъстър и ведър.