Срещата е с Васил Попов, е среща с човек, чиято история е толкова невероятна, че може да прозвучи и като измислица, ако не бяха много му снимки. А те доказват, че журналистът Васил Попов е участвал в транспортирането на осем тонов паметник на Свети, Свети Кирил и Методий от София до Мурманск, Русия.
Предстои и представяне на книгата му "С Кирил и Методий на път. Мисия без край”.
Това е история за паметник, камион и северно сияние . Предизвикателството на живота за журналиста Васил Попов. Млад дописник във вестник „Работническо дело” получава задачата да придружи огромен монумент на Светите братя Кирил и Методий от София до Мурманск . Път, който е дълъг 18 дни. Поводът за авантюрата звучи така: „За първи път по време на тогавашния Съветски съюз събраха смелост група писатели начело с Витайлий Маслов събраха да смелост да празнуват 24 май.”
Годината е 1990 в Русия цари перестройката, а в България промените са на ход и така тогавашният министър на културата решава да награди смелите руснаци затова , че чествали празника на славянската писменост, като им подари копие на паметника на Кирил и Методий пред националната библиотека.
За транспорт е използван джип „Камаз”. Попов е седял основно в кабината. Паметникът стърчи от камиона назад. Това са осем тона бронз, овързани с въжета.
Когато потеглили на 3 април в България било пролет, но колкото повече наближавали полярния кръг, толкова повече снежната пелена се спускала върху камиона и паметника.
„Тези шофьори, които караха те извършиха подвиг. Защото особено в Карелия горе там завоите са като в Родопите и те ги минават със 120 км/ч. И аз си мисля, ако се скъса някое въже, тоя паметник ще падне в някое дере”, спомня си Попов. Той разказва, че всяка вече по малко са разпускали. „Тогава още владееше сухия режим на Горбачов в съветския съюз и от тук се бяхме заредили с алкохол, с луканка. Луканка не знаят какво е, пастърма не знаят какво е.”
След като почерпили руснаците с пастърма и луканка, българите започнали да представят паметника. В Одеса хиляди бесарабски българи се стекли, за да се докоснат до монумента на светите братя. „Прегръщаха го, галеха го този бронз.
Огромно множество в Киев посрещна паметника. Там е станало и първото му освещаване. „Сълзите на тези 25 хил. души са съчетани с това, че този манастир е бил лишен от камбани от болшевиките още години на миналия век. И сега след 70 г. не е имало камбанен звън. Те бяха направили камбани и при освещаването на нашия паметник зазвъняха. Паметникът лежи на камиона, лежат двамата братя и цялото множество мина покрай него да го докосне.”
И започнали да се случват чудеса. „Първото чудо беше, че бронзът грееше. Студеният бронз беше затоплен. Дали от ръцете на хората или пък чудо, но беше топъл.”
Второто чудо е било при пристигането на монумента на крайната му цел.
„Другото чудо беше в Мурманск .Когато пристигнахме през деня имаше посрещане, а вечерта паметникът беше поставен пред тяхната катедрала. Двамата свещеници запяха „Многая лета”, а до мен беше един от шофьорите. Вдигам си главата и виждам – северното сияние. Такова нещо така цъфна като многоцветна слама, като стрели, като клечки се преплитат. Снимах всичките филми, но беше с обикновен германски апарат „Практика” и съм снимал само черно бяло.”
Така завършила успешната и журналистическа мисия на Васил Попов, който днес е събрал спомените са превозването на паметника в книга. Приключенията му обаче не се изчерпват само с руската одисея. Преди да стане дописник в „Работническо дело” Попов завършил първият випуск за разузнавачи във военното училище.„Тогава му казвахме спецназ. Специално назначение, сега се казва командос.”
По думите му той е обучил повече от 1 000 човека, които да могат да скочат с парашут в тила на противника. „Да скочат някъде в невралгична точка, да разузнават, да разкриват цели, да извършат диверсия, да взривят нещо. Не говоря за тероризъм, говоря за воюване”.
Първите стъпки на един парашутист-разузнавач са да си скрие парашута. „Трябва да се скрият следите на парашутно - разузнавателната група. И после трябва така да се покрие, че никой да него види.”
Попов допълва: „В гора какво има – листа, шума, храсти, дървета. Трябва да се слееш с това, което е около теб. Покриваш се с каквото можеш. Само очите ти гледат. Даже, ако насочиш бинокъла някъде, гледаш да не се отрази слънцето в него. Това е времето на Студената война, нашите противници тогава бяха Турция и Гърция.”
