Дни преди България официално да поеме Европредседателството – как се промени страната и животът ни след 2007 г.?

За повече от 65 години от своето създаване Европейският съюз е променил много животи, съдби и планове. Позволил е на хората на стария континент да се движат, да избират и да променят решението си.

Помогнал е на тези, родени на север, да отидат да живеят на юг, а на тези от юга – да сбъднат мечтите си далеч от родните места.

През 2007 г., след десетилетия на драматични промени, и България направи своите първи малки европейски крачки.

Постепенно установихме какво е да пътуваш без виза, да си свободен и да си гражданин на света.

Научихме нови езици, постигнахме нови цели и разбрахме, че с по-голямата свобода идва и по-голяма отговорност.

Още преди това време да дойде официално обаче, много българи поеха риска да търсят щастието си в Европа.

Особено тези, които се изразяват на най-красивия и универсален език - музиката.
Така преди 25 години Симеон Димитров напуснал България и избрал Португалия заради жена си.

„Вървиш след любовта и стигаш дотук. Стоях близо две години без работа и тъкмо когато бях решил да се върна в България да си продължа с пеенето, отвориха конкурс. Явих се, приеха ме и от тогава съм тук”, сподели Симеон Димитров, който работи като хорист в операта „Сан Карлош” в Лисабон.

Въпреки това, България му липсва, а връзките му със страната са здрави. Най-здравата се оказва неговият  чичо – българският патриарх Неофит.

Симеон признава, че тъкмо от чичо си, баба си и баща си е научил и основния си занаят – пеенето.

Спомня си, че патриарх Неофит често си е играл с него като малък преди да стане монах.

„След това много ми липсваше, когато стана монах и продължаваме да имаме много силна връзка един с друг, нищо, че не се виждаме толкова често”, каза той.

И тъй като кръвта вода не става, веднага след като пристигнал в Лисабон, Симеон се посветил освен на пеенето и на нещо друго много важно – изграждането на българска църква. Тя вече е факт, а в нея се стичат и гърци, руснаци и украинци.

Някои минават по 30, 40, 50 км., за да отидат на църква в неделя, разказа Гоце Христов, енорийски свещеник в Лисабон.

И свещеникът е попаднал в Лисабон, преследвайки мечтата си за Европа. Той се посвещава на църквата безплатно, а в свободното си време работи – в спортен клуб по техническата поддръжка.

Освен Симеон, в операта Сан Карлош в Лисабон работят десетки българи. Много от тях са високо ценени музиканти, които свирят там от повече от 30 години. Споделят, че от оркестър от 100 души повече от 10 са българи.

Всички са се явили на конкурс, за да попаднат в този елитен оркестър и казват, че за тях Португалия е била любов от пръв поглед.

Велиана Йорданова е помощник концерт майстор в операта на Лисабон от повече от 25 години. Казва, че оркестърът е бил финансиран със средства от Европейския съюз и така в него са попаднали много българи, включително и тя.

Нашите музиканти обаче ясно усещат разликата в отношението към тях в България и в Европа. Според тях в Лисабон професията им наистина е на почит.

„Има стари семейства и фамилии, аристократични, които имат ложи отпреди 200 години и тази ложа се предава на следващото поколение”, обясни Велиана Йорданова.

Самите португалци признават, че българите в Лисабон са възпитали и научили цяло едно поколение млади музиканти и са благодарни за това. Карлос Варгас ръководи националната опера вече повече от 20 години.

„Създали сме си невероятна общност тук, помежду си. Българите са напълно интегрирани и при нас, и като цяло в страната. Освен че свирят, те и преподават, те са ни толкова близки, че почти сме забравили, че са българи”, каза Карлос Варгас, председател на борда на директорите на операта.

На сцената, на която през 1958 г. е пяла великата Мария Калас, днес свирят 12 български музиканти.

Мария Калас е едно от присъствията, с които лисабонската опера особено се гордее.

Освен завесите и декорите, там се пазят и костюмите, с които са играли зведите на операта в Лисабон, а също и обувки, бижута и аксесоари.

Българите в операта признават, че животът им е добър, а професията – увлекателна и все пак.

Казват, че си имат и български магазин и, че търговията върви – при това с голям успех от близо три години.

Най-много се търси българската лютеница, а също кисело мляко, сирене и кори за баница, обясни собственикът на магазина Ангел Мирчев.

Българският магазин е и място за срещи, разговори и обмен на важна информация за българската общност, а собствениците му признават, че им е приятно да са в центъра на събитията. Имат си и местни легенди – за бивш португалски министър от български произход.

„Казва се Алфредо и ми е клиент, точно преди 71 години е бил в България, и говори български”, каза Ангел Мирчев.

Освен Алфредо, най-много българи в Португалия работят като музиканти и строители, и почти никой не смята да се връща в България.

Страната ни, за сметка на това, е привлекателна за португалците.

Някои от тях я харесали толкова много, че решили да останат да работят и живеят тук – като Ана Мендес, която е в България вече повече от година и дори учи български. Дошла като доброволец по европейска програма.

„Обикалях от град на град, запознах се с много хора, не само португалци, но и други чужденци. И започна да ми се струва, че да работя в София може да е много по-интересно от това да работя в Португалия”, сподели графичният дизайнер Ана.

Според Ана в Лисабон на моменти се чувствала просто поредния човек, кандидатстващ за определена позиция. Тук обаче живеела с усащането за своята уникалност и изключителност. И още нещо – приятелят й е българин.

Работодателката на Ана пък смята, че България е все по-привлекателна дестинация за младите чужденци.

„Животът в София, за разлика от по-големите европейски градове, е значително по-евтин, а и конкуренцията е по-малка, за разликата от градове като Лондон, Париж и Берлин и Виена”, заяви Мария Тодорова, управител на дигитална рекламна агенция.

В същото време – заплатите в София вече доближавали тези в Испания, Гърция и Италия.

Така в края на тази история Ангел и Симеон живеят в Лисабон, а Ана Мендес – в София. Всички те харесват живота си, въпреки някои липси и трудности.

През 2018 г. Европа е все по-лесно достъпна и изглежда като едно голямо село, а Европейският съюз вече 66 години залага на основното си мото: „Единство в многообразието”.